А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);
Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.
Преглед за печат
А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго "племе", или пък смес от такива народи);
Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.
Територията на днешна България е кръстопът между изтока и запада.Много народи са минавали през вековете оттук и някой са оставали,а други само са си посели семето.Затова се е получил уникален хибрид-днешния българин,а българката е една от най красивите жени в света.По добре да оставим тези въпроси на историците,а ние да си гледаме пчелите. Напоследък и те са метизирани и не може да се намери местната порода,само доцента я размножава.
Българите сме племе и ще си останем такова! Другите племена станаха народ!
Дядо Борьо!Това за Българските жени е приказка на място!!!
Поздрави:ЦветанДимитров
Със сигурност не сме славяни!! Това, че сме им дали писменост на славяните, защото сме били по-напред в интелектуалното си развитие, не ни прави автоматично славяни!!...Вижте генотипа на славяните и на българите - преди няколко дни спорих по този въпрос с един съсед..и му казах:" Събери ми 100 рускини и 100 българки, и ми ги размеси....и после ще ги разделя, коя е бг, коя рускиня, с 10% грешка"...славяните са високи, руси, със светли очи, докато ние - българите, сме по-тъмни, по-ниски, даже и по-окосмени - мъжете...жените ни и те са повечето брюнетки, не много високи, с не много дълги крака....откъде сме дошли, и дали имаме изобщо нещо общо с нашата прародина, при положение, че живеем на кръстопът - е съвсем друг въпрос.
Илиев, обади се кога комшията осигури бройката. Да взема да участвам при проверката, ако може. Ще си носим квото трябва:)
Славяни или Траки, кое е вярното название? Някъде бех чел, че в древността такава дума като славяни е нямало, а всички едногенотипни племена са биле наричини с думата траки, а чак по-късно думата траки е била заменена със славяни.Цитат:
Първоначално публикувано от Илиев
Като пример за това изтъкват племето "склавини", което е другото название на тракийското племе "гети"....
Славяните и траките нямат нищо общо. Траките са живели на тези територии още преди елинските периоди, докато славянските племена са слезли от североизток след IV-V век (поради свръх популация или гонени от викингите).Цитат:
Първоначално публикувано от nikawr
После се е случило претопяване, каквото по-късно ще стане и с прабългарите.
Така са ни учили, но дали е така? Има сериозни изследвания, които показват обратното. Трудно доказуеми са и двете тези.Цитат:
Първоначално публикувано от Иван_Барабан
Понятието прабългари или протобългари е късно въведение, от ХІХ век, с което се обозначават племената на номади с не напълно изяснен произход като етнос, мигрирал от централните части на Азия в Европа.
Не може да се каже и дали българи е епоним /самоназоваване/ или така са ги наричали техни съседи. Хронистите в древността използват различни наименования: утигури, кутригури, скити, хуни. Всички тези неясноти са пречка пред създаване на единна, сигурна и стройна теория за произхода на прабългарите.
Данните за произхода на древните ни предци почиват на легенди, записки на древни хронисти, които могат да се проследят и подредят в полза на някоя от съществуващите теории, археологически находки и антропологични изследвания. В последно време генетиката също се включи в помощ на историците. Коя от теориите е най-близо до истината?
Кратка историческа сводка за прабългарите
Според историка Прокопий в районите около Азовско море и Кавказките планини преди VІ век се намират поселищата на хунски народ, управляван от владетел, който имал двама синове - Кутригур и Утигур. Синовете на този владетел след неговата смърт разделят народа на две части, наречени на двамата сина - кутригури и утигури. Някои историци смятат, че с името българи са назовавани и двете племена, но Източната Римска империя използва отделните племенни имена, защото има различна политика към тях.
През VІ век император Юстиниан е нападнат от едното племе, това на кутригурите. Той подкупва техните роднини - утигури, да ги нападнат в гръб, и така предизвиква междуособна война, която ги отслабва и те стават лесна плячка на своите войнствени неприятели. Около 568 година кутригурите вече минават под зависимостта на аварите, а утигурите стават зависими от Тюркския каганат.
Заради гражданската война тюрките се отдръпват в Азия към 603 година, а утигурите, ръководени от Кубрат и подкрепяни от Византия, нанасят поражение на аварите, след като преди това се съюзяват със своите родственици - кутригури.
Те създават държавно обединение, наречено Стара Велика България, начело на която застава Кубрат. Новото държавно обединение е замислено като надежден тил на империята с приятелски настроен водач, какъвто е Кубрат, получил титла патриций и християнско кръщение в Константинопол, където прекарва ранните си години.
Кои са обаче тези племена и какъв тип население са за земите, където създават държавното си обединение? Хипотези за прабългарите и техния произход.
Тюрска/огурска/ хипотеза
Според тази теория старите българи са тюркски племена, наречени огури. За привържениците на това виждане някъде около 460-470 година огурите навлизат в степните райони на Южна Русия и се смесват с остатъчните хунски племена, създавайки народностна група.
Огурската хипотеза обаче не може да обясни факти като наличието на прабългари около Волга и в Кавказ още от ІІІ век. Другото несъответствие е смесването на народи като българи и хуни, които нямат общи черти помежду си, а това е неприемлива практика в древни времена. Тези предположения са обяснени с факти, които звучат съвсем нереалистично.
Едно от твърденията е, че прабългарите са съвсем малоброен народ, който бързо се претопява почти без остатък от славянските племена. По тази причина не оставя значителни следи, по които да се откриват явни прилики с потомците.
На това твърдение противоречи гласът на здравия разум в лицето на историка Стивън Рънсиман, който изказва предположението, че щом прабългарите са успели да победят една толкова многобройна и добре подготвена армия като византийската, те едва ли са били съвсем малобройна група.
Има и друго противоречие в тази теза - никой никога не е документирал присъствието на хора, наречени огури, в Азия. Нито китайските, нито индийските, нито иранските летописци ги споменават. Претенциите на някои теоретици, че експанзията на племена като хазари, алани, кимерийци, масагети, сармати и скити е всъщност тюркска експанзия е дълбоко невярно. Всички те са ранни индоевропейци според всички изследователи.
Иранска теория
Според иранската теория, която може да се каже, че е в противовес на тюркската, която определя прабългарите като малобройна група, претопена от славяните, прабългарите са представени като високоразвити арийци, които доминират не само като число, но и като степен на развитие над местното население, както романизирано, така и самото ромейско население на империята. Привържениците на тази теория причисляват прабългарите към тохарския или иранския народ, принадлежащ към иранската група на юеджите, скитите, сарматите, аланите, масагетите и бактрийците.
Теория за хуно-алтайски произход на старите българи
Според застъпниците на тази теза протобългарите са част от хунската група народи, които успяват да се отделят от хуно-аварските си роднини по времето на владетелите Гостун, Органа и окончателно при Кубрат и да създадат свое държавно обединение.
Самите хуни са неидентифициран напълно конгломерат от народностни групи, от които по-късно се обособяват авари, тюрки и татаро-монголи.
Съществува и европеидна група хуни, наречени бели хуни, които създават свое държавно обединение в Бактрия. Това прави тази теория много нееднозначна. Коз срещу тази теза е, че нито един хронист, живял през тази епоха в район близък до Китай, не споменава название българи, а хунският съюз е по-скоро огромно обединение на племена и народностни групи, превърнато в огромна протодържава за експанзията към Европа.
Протобългарите имат същата традиция като хуните да извършват изкуствена деформация върху черепа на малки деца, пристягайки главите им с превръзки от лен. Бръснатата глава с кичур на темето е характерна и за старите българи, но също и за други номади сред степите през ранните средни векове. Приликите в определени области на живота или в традициите се оказват недостатъчни за генерални изводи.
Теория за смесения произход
Има и друго схващане със свои застъпници. Те налагат виждането, че прабългарите не са еднородни в расово отношение. Смята се, че етносите в ареала на запад от река Волга се формират над две хиляди години и включват две основни групи от населението: индоевропейци и монголоиди. Сливането на тези две групи е сложен процес, довел до формиране на различни племенни обединения. Те се преливат едно в друго през цялото средновековие. Основен коз на тази теория е възстановката на черепа на боила Мостич, който има изразени монголоидни черти.
Автохонна теория
В последните години набира скорост и последователи теорията за местен произход на прабългарите, които мигрират към района на Азовско море и в по-късен период част от тях се връщат в старите си поселища. Предвид идентификациите на гетите, което е тракийско племе, и тяхната близка връзка с масагетите, които са близки с юеджите, а те на свой ред с утигурите, излиза, че тази теория изобщо не е за пренебрегване. Хипотезата има на своя страна солидна подкрепа от съвременни ДНК изследвания и антропологични проучвания.
Езикът на протобългарите
Един от основните стълбове на изследователите се отнася до езика, на който даден народ говори. Определянето на езика, на който са комуникирали старите българи, може да каже много неща за тях, но всичко около този въпрос отново е само в сферата на хипотезите.
Според някои от съвременните теории, езикът на прабългарите е между тюркски и монголски. Други лингвисти го определят като хуно-български. Смята се, че хуно-българският език се обособява през ІІІ - V век преди Христа. Хуните и прабългарите са говорели един и същи език според тази теория, но той е бил различен от езика на останалите варварски народи.
При идването на тюркските племена през VІ век до границите на Китай хуните и прабългарите вече не са там. Това се вижда от значителните граматични и лексикални различия между тюркски и езика на хуни и прабългари, което подкрепя теорията, че прабългарите са били отделени и в езиково отношение от останалите народи в районите, където се споменава, че са присъствали. Най-вероятно езикът на прабългарите е по-стар от езика на всички други, с които се търси прилика.
Безспорно българите са древен народ. Официално страната ни е призната за една от най-старите държави в Европа. Произходът на самия народ обаче е обвит в мъглата на времето и представлява загадка, над която си блъскат главите учени от цял свят. Има много теории за това какви са били и откъде идват нашите предци. Някои са абсурдни, други звучат смислено. Ето най-разпространените от тях.
Българите са тюрки
Доскоро най-разпространена теория за произхода на българите беше тази за тюркския им произход. Учените предполагаха, че етносът се е формирал в Централна Азия (Източен Казахстан) между Каспийско море и планината Имеон (Памир, Тяншан и Хиндукуш). Други възможни райони са Алтай или Западен Сибир, Таримската котловина, Западна Монголия, Южен Сибир и горното течение на Иртиш.
Българите са иранци
В последните година все по-голяма популярност придоби теорията за иранския произход на българите. Смята се, че нашата първа прародина се е намирала на територията на днешен Иран и Афганистан. Много учени посочват, че именно там се формирала и първата българска държава – Бактрия или Балхара.
Българите са траки
Теорията, че българите не идват отнякъде, а винаги са живеели по тези земи, набира популярност. В нейна подкрепа в последните две години излязоха няколко генетични изследвания, които показват, че при голям процент от съвременните българи има ДНК на хора, живеели на Балканите преди повече от 6000 години.
Българите са славяни
Тази теория не е толкова разпространена. Тя твърди, че след първите две вълни на Великото преселение на народите земите на днешна България били напълно обезлюдени. В тях се заселили славяните. Дошлите по-късно прабългари били просто поредното славянско племе, идващо от земите на Украйна.
Българите са арийци
В последните години все по-сериозно се дискутира арийският произход на древните българи. Освен езиковите и антропологичните сходства на жителите на България с жителите на Таджикистан, в подкрепа на теорията влиза и ДНК анализът, който показва, че българите са генетично много близки до някои от жителите на Памир.
Със сигурност НЕ сме славяни....руснаци, поляци и др. славянски народи са светли, руси, високи, синеоки....ние не сме такъв народ като генотип...не знам откъде ни е коренчето, но не сме славяни със сигурност...това, че сме им дали на останалите славянски народи азбуката и писмеността, не ни прави автоматично славяни!!
И откъде е тази сигурност ? По същата логика ние от южна България етнически не сме свързани със съвремените българи от Северна България. Затова и турците не са взимали еничари зад Балкана. А не са взимали българчета от там, защото турците не са търсили "българска" кръв а византийска, която са считали за имперска. Затова и са взимали деца само от пределите на Византия. Едно е българската нация формирана в последните векове, като амалгама от най-различни народности а съвсем друго е етническият произход. Затова да се доверим на швейцарските „iGENEA“ днк изследвания от 2009г. : българите - 40% тракийска кръв, 15%-славянска, 15%-елинска, 11%-македонска и 8 %-финикийска. И да благодарим за 20-те думи които са ни оставили "пра"българите в езика ни - корем, шиле, бисер, бъбрек ...Цитат:
Първоначално публикувано от Илиев
Глинени плочки отпреди 16 века, открити на територията на македонския град Виница, може да се окажат едно от доказателствата за хипотезата на наш историк за българските корени на Ахил.Цитат:
Първоначално публикувано от Трендафил Дончев
„Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, което се намира на Меотидското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия“ Цитата е на Флавий Ариан - очевидно е че Ахил е наричан българин поради скитския му произход.Всички средновековни автори са единодушни че българите са от скитски произход.
,,Да не се бърка със св. Ахил Александрийски и св. Ахил Лариски (неговите мощи е пренесъл Самуил), които са били не воини, а епископи.,,
,,
Въпреки раннохристиянския характер на плочките, вниманието им е приковано към две - едната с надпис Ахил и една с конник и надпис „Болгар". Според повечето специалисти това е е Ахил - героят от Троянската война.
На другата плочка е бил изрисуван един конник, до когото пишело - „Болгар".
„Още македонският археолог Балабанов, който разкопава обекта, изказва предположението за връзка между двете плочки, т.е. това не е моя хипотеза, че в една тракобългарска среда е съществувал култ към митичния предтеча или прародител Ахил - предводителят на мидонците, за който в най-малко два византийски източника - единият от 6-ти, другият от 12-ти век има данни, че е бил предводител на българи", твърди Александър Мошев.
„Другата възможност е това да е Свети Ахилий - едни ранно християнски светец от 4-ти век. Култът към него е развиван по времето на управлението на Самуил. Чисто иконографски няма как да бъде християнски светец по този начин изобразен", допълни още Мошев.,,
Хайде и мойте "5 стинки": На няколко места съм чел, че идваме от днешния район на Иран. А още по странната хипотеза, която съм чел, че ние сме "деца" на Давид. От някоя от многото му жени. Имаме еврейска жилка!
Според някои нови проучвания, нашия народ не идва от никъде, а сме местни(траки). Учените смятат, че около 200 г. сл. хр. по нашите земи започва да върлува смъртоносна болест, тогава народа се изнася на север отвъд р. Дунав в района на Украйна и около река Волга (Болга). Там 400 г. на кръстопътя от Азия към Европа точно по времето на великото преселение на народите се случват кръвосмешения с други народи и се оформят днешните българи. Това се случва до времето на Кубрат, който решава да изпрати синовете си по всички краища на познатия свят, а един от тях трябва да се върне в родните земи. Затова след като се връщат по родните земи "бившите" траки започват постоянни битки с Византийската империя, която въобще не е съществувала докато Траките са си стояли на мястото. Както е видно от днешните разкопки всеки се е боял от траките, докато са живели по родните си земи, войниците, а дори и конете им са били покрити със злато, владеели са военното изкуство до съвършенство. Едва около 300-400 г. сл. хр. започва да има сведения, че по нашите земи се появяват римски легионерски селища, но тяхната главна задача е била да отвеждат роби(от останалите тук Траки, все пак е имало хора които са решили да останат по родните земи), с които да попълват армията си. Една от теориите гласи, че дори по времето когато напускат днешна България, местното население е било християнско.
Източник:
http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_43.html
Стара българска литература. Апокрифи
Донка Петканова
Българско творчество в традициите на апокрифите
БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС
Творбата възниква през периода на византийското робство в България. Известна е само в един препис под заглавие: “Сказание на пророк Исая, как бе възнесен от ангела до седмото небе.” По-голямата част от апокрифа има летописна форма и легендарно-историческо съдържание. Като исторически документ той има минимала стойност. Изхождайки от съдържанието му, Й. Иванов го озаглавява “Български апокрифен летопис”, както е известец днес в науката.И з д а н и я: Л. С т о я н о в и ч, Споменик III, 1890, с. 193—194; И в а н о в, Богомилски книги, с. 280—287 (с обяснителни бележки).1. Аз, пророк Исая, възлюбен в пророците от бога господа наш Исуса Христа, дойдох по божие повеление да кажа онова, което ще стане в последните дни на рода човешки по цялата земя. Не аз разказвам това, братя, но небесният отец чрез своя дух свети ми разказва. Тогава изпрати при мене своя ангел и вдигна ме от земята на висотата небесна, и там видях пеене на ангели, пеещи и славещи господа. И въведе ме отново на второто небе, и там видях много други наредби и възрадвах се много за онова, което видях, й се смутиха всичките мои кости. И рече ми ангелът, който ме водеше: “Повдигни се, Исайе, да видиш великата и неизречена божия слава.” И въведе ме пак оттам на третото небе, и на четвъртото, и на петото, и на шестото и достигнахме даже до седмото небе. И там видях съдия, който седеше на висок и превъзвисен престол, а около него видях да тече горяща и клокочеща огнена река и хиляди, хиляди ангели му служеха, и безброй други стояха пред него. И отново видях отдясно нему ангелско пение, а от лявата му страна плач на грешниците. Тогава запитах ангела, който ме водеше, и му рекох: “Господине, покажи ми господа мой, който ме е призовал от утробата на моята майка.” И рече ми ангелът на силите господни: “Слушай, избрани божи пророче, Йсайе, невъзможно е да видиш в тяло своя господар, но ще чуеш само неговия глас, отправен към тебе.” И след това прочее чух гласа на господа бога мой, който ми говореше: “Исайе, Исайе, възлюблени мой, иди и разкажи на човешкия род по земята всичко това, което видя и чу, и какво ще бъде в последните времена на последния род.” Аз му казах: “Господи, добре ми е да бъда тук и не ме възвръщай там, откъдето дойдох.” Тогава чух гласа на господа мой, който ми говореше: “Исайе, възлюблени мой пророче, та как ще се поучат живеещите на земята люде? След тебе не ще има друг пророк, нито ще възлезе на [небесата], нито ще разкаже тези мои слова.” И след това веднага ангелът господен ме свали от небесата и ме постави долу на земята.
Новобългарски преводи: С. А р г и р о в, Географическите имена на българското видение на пророк Исай. Пер. сп. Х—XI, 1989, с. 261 — 267; Д у й ч е в, Из старата 1, с. 154—161. Тук помествам превода на Дуйчев без промени. Използувам бележките на Й. Иванов с малки изменения и допълнения.
2. И след това чух глас, който друго ми разказваше: “Исайе, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, [1] която опразниха римляни и елини.” Тогава аз, братя, по божия повеля дойдох от лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите, и поведох ги по път, посочвайки с тръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса [2], и при друга река, наречена Ереуса. [2] И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини за 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар из тях: името му беше цар Слав [3]. И този цар, прочее, насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска. Тогава му дадоха име “стомогилен цар”. В тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя и царува 119 години и почина.
3. И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор [4] цар, той прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър [5] град; създаде и велик презид от Дунава до морето. Той създаде и Плиска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. Този цар насели цялата Карвунска земя, имаше прочее преди това етиопи. И роди Испор едно отроче и го нарече Изот. Цар Испор царува на българска земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора, царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха при Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестие. И бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години.
4. И след това отново прие българското царство синът на Испора царя — името му бе Изот [6]. И този цар погуби Озий, цар на изток, със своите войски и Голиат, франка помирени. И в годините на българския цар Изот имаше много велики градове. И роди цар Изот две отрочета: едното назова Борис, а другото Симеон. Цар Изот царува 100 години и 3 месеца и в града, наречен Плиска, почина.
5. И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син му Борис, и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница [7], и там прие царството. На Овчо поле създаде бели църкви и отиде на Добрич и там завърши своя живот. И царува 16 години, без да има грях, ни жена [8]. И бе благословено царството му, и почина с мир в господа.
Източник:
http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_43.html
Стара българска литература. Апокрифи
Донка Петканова
Българско творчество в традициите на апокрифите
БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС
6. След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат. И създаде градове велики по морето, и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството, [което се простираше] до града Звечан и до Солун. И Преслав град той гради и съзида за 28 години. И много знамения сътвори цар Симеон. Царува 130 години и роди свети Петър, царя български, мъж свет и напълно праведен. И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при този цар Симеон.
7. И след неговата смърт пак прие българското царство син му цар Петър, и той бе цар на българите, още и на гърците. И царува на българската земя 12 години, без да има грях, ни жена и благословено бе неговото царство. Тогава, прочее, в дните и годините на св. Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение божие. И тогава, в годините на св. Петър, царя български, намери се една жена вдовица, млада и мъдра, и много праведна, в земята българска, на име Елена. И роди цар Константин, мъж свят и праведен. Този, прочее, бе син на Константин Зелени и на майка Елена и този Константин [бе] наречен Багренородни, цар Римски [9]. И поради завист неговата майка Елена избяга във Виза град от римските елини, понеже се намери непразна и там роди цар Константин. И на този се яви ангел господен и му благовести за честния кръст на изток. Обичаха се цар Петър и цар Константин. И събра своята войска, и взе своята майка, и отиде на изток, по море, в Крайниево място [10]. Там, гдето бе цар Константин, имаше малък град на име Византия. И дойде Константин до това място, и видя пусто място от море до море, и помисли в себе си: ако отида в Крайниево място и намеря честния кръст Христов, и а който бе разпънат Христос, и пак ще се възвърна тук, на това мясото, и ще съградя град, и ще му дам име Нови Йерусалим, покоище на светии, а на царе украшение. Но докато отиде цар Константин в Крайниево място, тогава дойдоха някакви насилници като исполини [11] и погубиха българската земя по морето и Петър, цар български, мъж праведен, остави царството и избяга на запад в Рим и там завърши своя живот.
8. След това се издигна друг цар на име Селевкия [12], а неговото прозвище [бе] Симеклит. И този, прочее, излезе из планините, наречени Витоша, и отиде на полето, наречено Романия, и там прие царството. И този създаде 5 града по българската земя: 1. Пловдив, 2. Срем, 3. Брезник, 4. Средец, 5. Ниш. И царува цар Селевкия в града Средец и по българската земя 37 години. И там цар Селевкия завърши своя живот под града Брезник. Докато създаде Селевкия пет града по българската земя, през това време цар Константин намери честния кръст Христов. Върна се пак и отиде във Византия, и като помисли в себе си, рече: “Къде е това пусто място? Аз ще съградя град и ще го нарека Константин-град.” И изпрати цар Константин в Рим един зъл куратор: “Иди, каза, изгони римската войска за шест години.” Този отиде и ги изгони за три години. Зъл бе кураторът и се бе съвещавал с елините да погубят цар Константин и майка му Елена. Тогава видя господ тяхното високоубийство и ги порази с невидима палица. И станаха невидими. Злият куратор нямаше ни жена, ни деца. И взети бяха римляните в Новия Йерусалим. Тогава св. Константин устрои цялото Йерусалимско царство, царските палати, и тръгна с войска на Дунава, и създаде град, наречен Бдин, а прозвището му [бе] Седмовърхи Вавилон. И пак Константин насели българската земя от западните земи. И съзида цар Константин 9 града след заемането на всички тези земи. И там прекара, царствувайки 62 години и почина.
9. След него пак настана друг цар в българската земя. Неговото име бе Симеон [13]. И царува 12 години и почина.
10. И след това пак се намери друг цар на име Никифор [14], и прие българското царство. И той погуби беззаконния цар Максимиан [15] и неговата войска. И той създаде Мотик [16], и Морунец[17] и Сер, а на запад Белград и Костур, и на Дунава Никопол. И той царува 42 години и почина.
11. И той имаше отроче, чието име бе Симеон Премъдри. И прие българското царство, бидейки непочтен и зъл за людете, и погуби българската, йерусалимската и римската земя, областта на царя Константина. И тогава въззоваха всички люде на цар Симеон: “О, горко ни, братя, от този цар!” Прекара цар Симеон в царството си 4 години и почина.
12. И след това се намери цар от друго коляно на име Василий [18]. Тогава падна венецът на благочестивия и христолюбив цар Константин на неговата глава. И прие Василий царството и погуби всички вражески земи и езически народи като някакъв храбър мъж. В дните на царя Василия много блага имаше всред людете. Прекара Василий в царството си 30 години, без жена, ни грях, и благословено беше царството негово.
13. И в дните на цар Василий намериха се царе трима братя от вдовица пророчица: Мойсей, Арон и Самоил. Имаше един отрок Самоилов, на име Августиан [19], и той прие българското и гръцкото царство и царува 37 години.
14. И след това се въздигна друг цар от същата вдовица, прие царството, царува 3 години и почина.
15. И след това се въздигна друг цар на име Роман [20], пак от това коляно, и прие българското царство. И той събра своята войска и се разсърди на източния цар и отиде по море на изток, като да погуби два царя, а своята войска погуби. И възвърна се от изток в град Преслав. И прекара в царството си Роман 9 години и почина.
16. И след това се намери друг цар, син на праведната Теодора, благоверен и благочестив цар. И той създаде велики манастири по българската и гръцката земя. И в неговото царство имаше всички блага. И прекара в царството си този цар 23 години и почина.
17. И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му беше Оделян [21], много красив. И този прие българското и гръцкото царство. И погуби в Кумида два града, които бяха оттатък морето. И създаде три града на българската земя: 1. Червен [22], 2. Несебър, 3. Щип. И там царува 28 години, и бе посечен от другоплеменник на Овчо поле.
18. И след това се яви друг цар от Константиновия град на име Арев, седна на престола на царя Константина, царува 7 години и почина.
19. И след това се яви друг цар от южните страни на име Тургий. И този взе венеца на цар Константин, и взе цялото българско и гръцко царство, царува 17 години и почина.
И след това пак излязоха някакви насилници и измамници, наречени печенеги, неверни и беззаконници.
[
Източник:
http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_43.html
Стара българска литература. Апокрифи
Донка Петканова
Българско творчество в традициите на апокрифите
БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС
1. Южна Добруджа; в дубровнишката грамота на Иван Асен II областта е наречена “карьвунска хора”; като Карвона—Карвуна се означава от византийците дн. гр. Каварна.
2. Затиуса, Ереуса — легендарни реки, подобни реки се споменават в апокрифа “Видение на пророк Варух”.
3. Незасвидетелствуван в исторически извор цар, сведението почива на легенда.
4. Испор = Исперих.
5. Дръстър — староб. название на Силистра.
6. Легендарен, незасвидетелствуван исторически, цар.
7. Река в Македония. За дейност на Борис край Брегалница, а също така и на Константин—Кирил, разказват и др. старобълг. и гр. паметници (повече у Иванов, с. 283).
8. Както е известно, сведението, че Борис не е женен и няма деца, не отговаря на историческата действителност. Не е изключено творбата да е написана от богомил. Знае се, че богомилските идеолози отричат брака. По-нататък за безбрачен и бездетен е обявен и цар Петър, който е имал двама сина.
9. Константин Багренородни (912—959), византийски император, съвременник на цар Петър. Той е смесен с римския император Константин Велики, син на Елена.
10. Крайниево, в др. извори Кранйево място = Голгота.
11. Допуска се, че тези исполини са русите, които през 870 г. превземат Преслав.
12. Също легендарен цар. Името му е взето от апокрифни извори. Към него са присъединени и някои отгласи от дейността на Самуил — прави впечатление, че Селевкий действува в Западна България.
13. Симеон е измислено лице.
14. Никифор Фока, виз. император (963—969).
15. Тук отново виждаме смесване на средновековни събития с раннохристиянски под въздействие на предания. Римският император Максимиан (285—305) е изобразен в ред жития на раннохристиянски светци като яростен гонител на християните, като “безаконен”, “нечестив” цар наред с Диоклитиан, с когото заедно управлява.
16. Мотик — Димотика.
17. Морунец — славянското име на Кавала.
18. Василий II Българоубиец (976—1025).
19. Предполага се, че Августиан е Алусиан, внук на Аарон — Самуилов брат.
20. Под това име навярно се крие Роман Аргир (1028—1034) или спомен от Петровия син Роман.
21. Оделян — Делян, внук на Самуил, който през 1040 г. въстава срещу Византия и е провъзгласен за цар.
22. Следите на гр. Червен личат днес недалеч от Русе. През Средновековието той е оживен град, седалище на епископ.
Не им е лесно на историците. От онова време, всеки фанатик с перо в ръката, може да забърка каша в хрониките.Цитат:
Първоначално публикувано от Георги 1974
Даааа в началото си го пише, че няма историческа стоиност.Но Мала Скития е в днешна България.Детището в кошница е Аспарух и историците май са признали , че погубва много и умира в бои с хазарите.Относно годините интересен феномен но го има и в именика на българските ханове има ги и такива на няколкостотин години и в библията имало ги е и в Русия двестагодишните старци избити по заповед на Петър Велики.А относно куманите факт е , че тертеровци и шишмановци са от тях и без куманите не знам как щеше да има второ царство.Цитат:
Първоначално публикувано от rumenggr
П.П.Ама като цяло си е каша и всеки си пледира за неговата хипотеза, а аз не бих се учудил траки, скити и българи да са едно и също с различни имена или поне подобни като например кумани, алани, сармати и т.н..
Стара българска литература. Апокрифи
Донка Петканова
Източник:
http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_uvod.html
АПОКРИФНАТА ЛИТЕРАТУРА В БЪЛГАРИЯ
,,Понятието апокриф не е жанрово понятие. То е свързано с историята на църквата и с канонизацията на “божествените” книги. Думата апокриф е гръцка и в прякото си значение означава “скрита”, “тайна” книга. В езическия период и през ранното християнство (I—II в.) в понятието не се влага отрицателен смисъл. Апокрифи са книгите, написани с непознати писмени знаци, или религиозни творби, чийто произход се смята за божествен. Те са били достъпни само за жреци, които можели да ги разбират и правилно тълкуват. Всяка религиозна секта имала тайни книги, които обикновено строго се съхранявали.,,
,,Най-вероятно през XII в. се появява “Български апокрифен летопис”, чието начало се схожда с известния апокриф “Видение на пророк Исая” и, по-точно, с неговата редакция “Видение на пророк Исая за последните времена”. След възнесението на Исая до седмото небе нашият автор се отклонява от апокрифа и върху народно-легендарна основа изгражда летописен разказ за българската история. За да пресъздаде картината на миналото, той използува предимно народни предания, понякога обаче отново апокрифи. В българската история няма цар Селевкий, но се среща в “Повест за кръстното дърво”; името е свързано със сирийската династия на Селевкидите. Навярно легендите за Самуил са се преплели с внушения, идещи от апокрифната литература. Някои сведения за Константин и Елена, взети от апокрифното им житие, са примесени с предания за съвременника на цар Петър Константин Багренородни. Независимо от многото исторически грешки, в литературно отношение творбата се явява извънредно интересен паметник. Както многократно са изтъквали нейните изследвачи, в нея е прокарана патриотична тенденция. Българските царе са показани от най-хубавите им страни, при това от едно народно гледище — те са строители, водят малко войни, вземат нищожни данъци, при някои има обилие на блага. Творбата отразява определено народностно съзнание и високо народностно самочувствие. Българският народ се сочи като богоизбран. Воден от възлюбления божи пророк, той заема земите, в които живее, и с бога напредва. Тази идея е била важна за българина през периода на византийското владичество, важна е била и след Освобождението на България, когато е трябвало да се укрепи държавата и църквата. На народа са били нужни морални устои и импулси за борба. Затова тя си пробива път в още ред творби от XII—XIII в. Може би в края на XII в., според други учени по-късно, някъде в Западна България е написано “Слово от Кирил Философ как покръсти българите”. [15] Съдържанието на творбата стои твърде далеч от апокрифите, но автобиографичната форма на изложение е продиктувана от тях. Самата творба се разпространява в обкръжението на апокрифи — това е нейната естествена среда. Ако в Българския апокрифен летопис пророк Исая е подтикнат от бога да насели празната Карвунска земя с българи, тук бог подтиква Кирил Философ да намери българите и да им даде закон. Общата идея е еднаква, само лицето и целта са сменени. Гласът, който иде от бога, за да повели някому да извърши нещо, е често срещан елемент в апокрифите. Ето началото на “Видение на апостол Павел”: “И дойде глас от небето, който ми каза...” Идеята за българския народ като богоизбран е най-ясно изразена в края на творбата: “Те [българите], каза господ, ще предадат на бога православната вяра и християнството.”
От XIII в. произхожда една обработка-пророчество, известна под заглавието “Тълкувание Даниилово”. В нея се говори за събития по българските земи и за “Каган Михаил”, отъждествявай от някои учени с Борис-Михаил. За днешния читател този апокриф е твърде неясен, но за някогашните читатели навярно е имал по-дълбок смисъл; зад легендата са се криели известни за тях събития. Най-голям интерес обаче представляват апокрифните творби “Слово за Сивила” [16] и “Слово на нашия господ Исус Христос”, които по всяка вероятност произхождат също от XIII в. Те имат някаква гръцка основа, едва ли са изцяло оригинални, но тази основа не ни е позната. Българската намеса в тях обаче е твърде чувствителна. Може да се говори за основни преработки, в резултат на които са се получили нови български апокрифи с патриотично звучене. И в двете творби на българския народ е отредено предно място и му е дадена бляскава характеристика. Никой народ не е по-положително представен от българския. В “Слово на нашия господ Исус Христос” е определено челно място и на българската книга. Най-сетне и в двете творби е посочена положителната роля, която българският народ има да играе. В “Слово за Сивила” се казва почти същото, което четем и в “Слово от Кирил Философ”: “те ще предадат на бога правата вяра повече от всекиго на света”...
Произход?
Разказано от бивш от ДС :
Живели сме тук до потопа, който се е случил в черно море, т.е. траки.
Напуснали сме на изток -(в Афганистан, някои знаещи ни приемат като хора с, които имат кръвна връзка).
След успокояване на обстановката в днешна Б-я ние се завръщаме. Старогръцки легенди и предания са с тракийски основи!!!
Ако м-р Дончев има още какво да разкаже ще ми е мн.интересно!
Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея новите факти, които и противостоят, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България. По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. тамошните българи-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в., език на религията и науката е арабският и най-значимите паметници в ислямския свят са създавани на него.
От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи и разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци. Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.
Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея.
В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възможности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.
354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.
422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Марският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.
480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.
488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.
493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.
498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".
499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.
502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик
504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.
513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи
519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.
530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика
535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.
538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.
539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.
546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия арите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.
548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.
548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.
552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила
560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол
567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.
573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове.
Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.
В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града
595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката
631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.
От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".
674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.
Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот.
Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).
Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.
В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове
След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".
Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.
Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.
Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.
За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.
Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.
Волжските българи се делят на три колена: берсула, есегел; болгар, а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2, 5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.
Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.
Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.
Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите.
Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.
През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну" в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан.
През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.
В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.
През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.
Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.
Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.
Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.
Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.
Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския
Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.
Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.
Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.
Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги
Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.
Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня. За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей(VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида.
След краниологични изследвания една книга посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност.
Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар
Като етнос българите са били част от голямата индоарийска общност. При нейното разпадане попадат в групата на североизточните ирански племена от сакско-масагетския свят на Средна Азия. Станали потърпевши от борбата за надмощие в региона между Китай и Хунну, заедно с други северно- и източноирански племена те мигрират на югозапад към Бактрия и Согдиана. В състава на племенния съюз известен като "юечжи" участвуват в изличаването на Гръко-Бактрия от политическите реалности. Окончателното разпадане на огромния етнически масив, към който са принадлежали древните българи става в III-II в. в. пр. Р. Х. и заедно с това се преоформят новите общности, от които се раждат Партянското и Кушанското царства в Азия, а в Източна Европа се появяват сарматите. Настъпилите промени в сарматската култура през средносарматския период (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) обикновено се свързват с появата на последните сармати в Европа - аланите. След казаното по-горе, логично е в тази последна сарматска вълна да включим и първите български рекрути от Средна Азия. Каква е била конкретната причина за тяхното изселване от пазвите на Имеон можем само да предполагаме - Даванската експедиция на Китай в края на II-началото на I в. пр. Р. Х.; ударът на северните хуни над Средна Азия през 50-те години на I в. пр. Р. Х.; пак по същото време опитът на Гуйшуанския владетел да централизира политическата власт, подчинявайки останалите княжески домове на юечжи или друго подобно събитие. Част от българския етнос е мигрирал по старите пътища на юг към Северна Индия, а останалите вторично се разцепват. Едната част формират втората, по-мощна изселническа вълна към Европа, която тласкана или увлечена от хунския поход на запад се появява през 70-те години на IV в. при сънародниците си в Северен Кавказ. Останалите преживяват тюркизацията, а по-късно и ислямизацията на Средна Азия като се оттеглят във високите непристъпни долини на Памир. Днес това са реликтовите етноси, сред които П. Добрев открива езикови прилики с българския.
През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа.
В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието. Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма". Но има и конкретна причина за тяхното причисляване към епонима на древната Урарту и Армения. Племето Влндур Булгар Вунд, водено от Вананд, пресича Кавказ и търси мирно заселване в Армения. Те "за дълго", както свидетелствува М. Хоренски, се настаняват в района между изворите на реките Аракс, Кура и Чора. Историците са почти единодушни, че племенните названия "оногур", "уногундур, "огхондор-блкар(пришълци)" визират същото това племе, което първо попада в полезрението на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началонието на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началото в християнизирането на българския народ.
Размирният IV в. в арменската история и разливането на хунската вълна до Северен Кавказ са най-вероятните причини, довели до вторичното мигриране на повечето арменски българи обратно към Северен Кавказ. Останалите, известни с етнонима "ванандци", за определено време запазват своята идентичност и са един от възможните източници на топонимите "Булгар-даг", "Булгар маден", "Булгар-мазара" и пр., запазени до края на миналия век в Киликийския Тавр - люлката на Киликийска Армения.
Българите са държавнотворен народ. Чрез "Именника" на своите канове самите те са засвидетелствували, че поне от 60-те години на II в. сл. Р. Х. имат ясно изразено етнополитическо самосъзнание, а следователно и някаква форма на държавност, олицетворени от континюитета във властта на династията Дуло. Някои историци изчисляват, че с прекъсване между 737-802 г. династията Дуло управлява България от Авитохол до Борис II или около 750 години. В този период се включва "епохата Авитохол", сменена след разпадането на Хунската империя от "епохата Ирник". "Старата, Велика България" достига своя апогей при кан Кубрат. Хазарският удар в средата на VII в., а половин век по-късно и арабската инвазия от юг, окончателно разкъсват етнически българите. Велика България продължава да съществува чрез две нови Българии, пренесли центровете на своя обществено-политически и икономически живот в някогашните северни и западни периферии на Стара България. Българите край Волга и Кама, в Хазарския хаганат и при Долния Дунав, в Трансилвания и Северна Италия не забравят общия си корен. Фактите, които потвърждават това не са малко: оттеглянето в Омуртагова България и Панония на въстаналите българи срещу хазарския хаган Обадий след края на гражданската война; преселването на водените от Билла, Боксу и Хеген българи край Дунав през 970 г.; пристигането в Дунавска България на оглавената от Юлиан (1235 г.) експедиция, тръгнала да търси прародината на унгарците с молба към Иван Асен II да им се укаже пътя към Волжска България и пр.
Държавнотворността на българите личи и от поведението им в амалгама от племена и народи, заливали Европа при Великото преселение на народите. Всеки претендент за властта е трябвало да се съобразява с евентуалното българско присъствие в конфедералните структури. Но най-ярко това качество е демонстрирано в утвърждаването на Дунавска България. Положението на Аспаруховите българи е било незавидно, да не кажем критично. Те напускат "старата Велика България" и се оттеглят на запад към периферията й като с ариергардни боеве възпират връхлитащите ги хазари на всеки възможен рубеж, най-често по протичащите от север на юг към Черно море реки. От запад българите са били принудени да преодоляват съпротивата на аварите, решили да се възползуват от създалата се ситуация. И в този момент срещу Аспарух се изправя самият византийски император с елитните си легиони, принудили преди това аварския хаган да превие коляно пред василевса и смачкали на изток съпротивата на омаядския халиф Муавий.
Това, което се случва по-нататък е "Устройване и признаване на българската държава от Византия", защото не става дума за създаването на нова държава. В словото си на 9.VIII.681 г. пред VI Вселенски събор презвитер Константин Апамейски подчертава, че византийците са претърпели поражение не от някакво племе, а във "войната с България". От казаното може да се направи само един извод, че България вече е била с ясно изразена "международноправна персоналност". "Подписването на един международноправен акт обаче несъмнено не следва да определя датата на възникването и да се смята за начало на държавата при положение, че тя участвува в него като обособено и устроено още преди това образувание. За пръв път е оспорен принципа на ойкуменизма - "правото на империята да владее вселената и народите". Със силата на оръжието е утвърдена суверенна държава "на самата територия на империята" и императорът е бил принуден с международноправен акт да признае фактическото положение. Нещо повече - на Византия, правоприемницата на хилядолетен Рим, България противопоставя достолепието на своята династична традиция, самобитната си военно-политическа и административна система, обичайно право и начин на живот, доминиран от висши духовни ценности. Уверени в достойнствата на собствената си култура и свикнали да отстояват уникалността й в подчертано синкретичната културна среда на Средна Азия и Северен Кавказ, те не са се страхували от обезличаване в контактите си дори с Византия. Ето защо някак странно звучат твърденията за пълната им асимилация, за безследното им поглъщане от славянското море.
Доби, приятно четене. ;)
Наскоро в един сериозен сайт бях чел, че китайската стена е построена, за да пази Китай от прабългарите...и тва достоверна информация - няма шес-пет!!
https://www.youtube.com/watch?v=CygY7ObQ7N8 Приятно гледане.
Дончев благодаря!
Някога имах допир до такава литература, но и изгубих следите!
А по непотвърдена информация в архива на папата има сведения за нас и те не са се появили още?!?
Истинските корени на българската народност
Един човек търсел упорито ключовете си под светлината на уличната лампа.
-Сигурен ли си, че си ги загубил точно тук?-питали хората.
-Не, но тук е по-светло! – отговорил умникът...
Днес, когато българите се събуждат от вековната летаргия, в която ги е държала една властна и тъмна воля, те не трябва да търсят ключовете на достойнството си под светлината на международната политика, военни групировки и икономически отношения, а там, където са ги загубили – при вечните си исторически корени.
Враговете на нашия народ са се постарали да скрият тези корени и по нихилистичния римски принцип “Разделяй и владей”, балканските българи бяха изкуствено разединявани чрез фалшифицирането на македонска, тракийска, добруджанска и други “народности”, насъсквани срещу тях; а волго-уралските българи са именовани съответно татари, чуваши, башкири, чеченци.
Постарали са се територията ни да намалява като шагренова кожа – навсякъде граничим с наши земи.Древната ни история бе скрита, а новата – изопачена.
Всичко бе съзнателно славянизирано тук и татаризирано на Волга.
Затова се криеше и изопачаваше:
- българската територия отпреди Новата Ера.
- траките – не фигурират в учебниците, въпреки многобройните им храмове.
- Истината за българските империи и техните креации.
- Славната Велика България и какво е направила за Европа.
- Петте български държави на картите от IX век.
- Приноса на богомилите за Новия свят.
- Българска история се изучава само в XI клас
Това е коварен удар срещу Българознанието като цяло.
Но, “Не е во веки!” – както казали богомилите и будителите в най-тежките години на робство.
Само българите имат своите будители!
Такъв национален феномен няма друг народ! Те нямат предшественици, нито спонсори. По традиция за будители се приемат само Паисий и неговите преки или косвени ученици, и толкова. Сякаш те са някакъв изчезнал генетичен вид. Нима след турското робство не са се раждали повече будители? Не бяха ли те наречени през фашизма патриоти, а при социализма дисиденти?
Могат ли да съществуват?
А имаме ли очи да ги видим? Защото те са невидими за тези, които не са възстановили българското си достойнство и които не опонират на чуждите асимилаторски тенденции. Самочувствие има този, който помни славната си биография.
Ключът към българското достойнство е в знанието на истинската ни история!
Днес навлизаме в третото хилядолетие със събуждащо се национално самосъзнание. От малка страна България ще стане център на огромния Български свят, разпилян по евроазийската земя. Възкръсването на Българския дух ще бъде първия световен феномен на новия век. Затова е необходимо Българският лъв да отхвърли със замах насаждания от векове нихилизъм, да не превива повече гръбнак пред Изтока и Запада и да възвърне своето достойнство чрез възстановяване на историята си.
Затова, в зората на новото хилядолетие, разкъсваме мъглата на информационното затъмнение и разтваряме цензурираните страници от духовната ни история, за да оформим пъзела на величествените българи – патриарси на човечеството и семе на нови култури.
Учителят Беинса Дуно тълкува понятието българин като човек, който търси световен ред и Учител, който да му го покаже. И наистина при българите са изпращани цяло съзвездие от световни учители като Орфей, Лао Дзъ, Боян Мага...
Древнокитайските летописи са прецизни и точни. От две и половина хилядолетия преди Христа те свидетелстват за българска държава на север – Хун-ну, участвала в създаването на “Поднебесната империя”.
През Тарим е минавал Коприненият път и там българите са били културен мост между Изтока и Запада.
Където Жълтата река прави остър завой – запад-изток, се намирал друг български корен – държавата Ордос. В нея царувал абсолютен ред по принципа: “за всяко нещо – едно място и всяко нещо но мястото си” Затова order означава ред и порядък. Оттам произлиза думата “орда”, значението на която русофилът Вазов изопачава.
Древният път на Хун-ху започва от Шумер, минава през долината на Нил, през р.Ганг и Индия до Жълтата река – Хуан.хо. Четвъртата стъпка е била на Тарим.
Българите били пастирски, но не номадски народ, с дълбоко заложен усет за единство и свобода.
Притежавали висока култура и развита астрономия за цялото население. Френския учен Леонар Де Лесюл е доказал, че тогава Полярната звезда се наричала Тен-гр-и(Тиен(Тян) – Единствената) – Алфа от съзвездието Дракон(3-5 величина), изгряла 2824г.пр.Хр.
Българските империи се изграждали от три части: центърт(Ордосът), ляво крило (солът) и дясно крило (онгът). “Крилата се осмислят от центъра, а той е нмислим без тях”
Йероглифът на българския владетелски род Дуло се разчита като Луан. Лоян се наричала столицата на Династията Джоу (XI-II в. Пр. Хр.), създадена от Източното крило на хунобългарите. Пазач на архивите там бил Лао Дзъ (Старият мъдрец). Китайците нямат Ъ и йероглифът Дзъ е взет от глаголицата. Там го наричат още БО-ЯН (Богар) – име от българския етнос. На много китайски гравюри той е изобразяван с жезъл и конска опашка – свещен прабългарски атрибут. Основател на Таоизма, на Дао и Дъ (Път на вселената и нравствен закон). “Най-великата книга на света” – казва Толстой.
Така “Светилата на мъдростта на Китай” е от български произход.
Знакът “Ин и Ян” е български по смисъл на единство. Не борба на противоположности, а допълване до Цялото.
Между многото ученици на Лао Дзъ е и Конфуций, който по-късно се опитва да въведе в императорския двор синархично управление, характерно за българските държави. На 96 години Боян напуска Китай, поради упадък на нравите. На границата го карат да пише “ Новите учения “. Той прави това в продължение на три дни, после тръгва на запад и изчезва от полезрението на китайските летописци, за да започнат индийците да пишат за него.
При влошаване на отношенията с българите китайците започват да строят китайската стена (III в.п.н.е.) (единственото изкуствено съоръжение, видимо от Луната), за да спрат набезите на българските конници.
Така българите остават ярки следи в китайската култура.
После “китайският учен” се отправя към Шамбала, откъдето тръгват световните духовни водачи и учители на човечеството. Откъде идва името на тази тайнствена страна?
15000г. пр. Хр. “първата” българска държава се управлявала от Шам – цар-жрец с етноним булгар и с могъщи психотронични способности. Това царство включвало днешните територии на Йордания, Иран, Ирак, Сирия и Ливан. И днес в позлатената Йордания можете да намерите град Аман, както и град Петра, издълбан в скалите, Маунт Небо, където се е подвизавал Моисей и други библейски места. Оттам идват шаманите – хората, които владеят психичните и природни енергии и могат да ги пренасочват по желание. Шаманизмът е най-древната религия на планетата ни и с най-много необясними за съвременната психология феномени. Те смятат произхода си за български, поради което българите са винаги специални гости при тях. “Болъгар е човек, който оцелява винаги. Той е белязан и духовете го пазят, защото трябва да го бъде...”- говорят алтайските шамани, обект на специално изследване от НАСА.
Пак оттам е и името Шамбала (големи, много шамани) – страна на север от Индия, с хиляди пещери и тайни според индийския епос. Според географските карти на това място се е намирала древната Бактрия, един от псевдонимите на която е точно “страната на многото пещери”. Бактрия била населена с бели мъдреци от арийско потекло, доведени от великия Рама, а столицата й се наричала Бълг. Оттам е и етнонимът ни: бълг (високоиздигнати) и ари (свободни). В него са заложени корените на вроденото ни благородство и свобода. Учените още спорят около Бактрийското чудо – неизвестния произход на богатата бактрийска култура две хилядолетия пр. Хр. По-късно, на базата на тази култура се създава “внезапно” Кушанската империя, която е доказано българска. Следователно както Шамбала, така и Бактрия са синоними на една и съща страна – България!
Оттам именно българските брамани, носещи ведическото знание, навлизат в Индия и диктуват свещените “древноиндийски” книги на Санскрит (съвършен, свещен и скрит). На този свещен език е написан и Чипровския камък, далеч преди индусите да го използват.
През V в.пр.н.е. браманът Панини, роден до столицата на Бактрия, създава на този език първата граматика и написва Махабхарата.
Свещените индийски книги на санскрит се наричат Веди. В тях са описани слънчеви култове, подобни на зороастрийските и тракийските мистерии, създадени все от протобългарски духовни учители. Те не се превеждат у нас, защото ще се види българският им произход. Веди (виждане, знание) е третата буква от българската азбука.
Аюрведа (най-древното лекуване с билки) е българска народна медицина.
В Индия Боян го наричат Боганатар или Болгар. Между неговите ученици са Буда и Бабаджи... Светското име на Буда Гаотма и принц Сидхарта – княз на скитите, сърцевина на които са били българите.
Така че браманските и будистките учения са преподавани от протобългарски посветени.
Нека се върнем на Шамбала. До ден днешен не престават опитите за влизане в тази страна. Но махатмите са взели мерки за опазването й от нежелани гости. Има невидими бариери, деформации на видимия ландшафт, енергийни полета, каменни лавинни и отклоняващи и деформиращи мисълта излъчватели. “Който не е повикан, няма да стигне”. Както за Свещения Граал или Царството Божие, изискванията към търсещия са императивни и безкомпромисни.
В преданията се говори, че това е най-древният център за Космическия Разум (Тангра). Той е излъчвал импулси за събуждане на съзнанието на човека от неговото спящо, животинско състояние, за ускоряване на еволюцията и възцаряване на Разума. Неговите пратиници са Христос, Буда, Майтрея... Затова основата на техните учения е една, но приспособена към духовното и нравствено интелектуално развитие на съзнание на съответния народ и епоха.
Сега от чувашкия академик Юхма научаваме, че един от най-светлите духовни учители на човечеството – Заратустра – е техен предтеча. Неговото учение е било водещо за страните на Изтока през древността и средните векове. Зороастрийците боготворели Огъня – Единната Енергия, създаваща всички форми на живот във вселената. Зороастър основал храм на огъня и запалил в него свещен огън, който оттогава не е изгаднал и от който палят факли последователите му от цял свят. Те се прекланят пред Слънцето, носещо божествена енергия, която разширява и облагородява съзнанието. Зороастър дал посоката на позитивната свастика – най-древният символ на единство и развитие във Вселената, означаващ благоденствие, плодородие, прераждане, щастие. Съдържа в сбе си кръга, кръста, седмицата, 10000 истини... Свещената книга Авеста учи за Единния Бог, притежаващ 7 принципа, дава законите диалектиката в трите свята, борбата със злото преди всичко в самия себе си , вярата в крайната победа на Доброто.
Голяма част от българите бактрийци са изповядвали зороастърската религия – маздеизма – и са я предали на Индия. В древночувашката митология са залегнали митове, изпълнени със светла вяра и дълбоки знания, идентични с тези на предците, за която се говори в древни чувашки легенди.
Зороастър означава Златна звезда.
Названието Авеста е обяснимо само на чувашки: Авас-вземане от дълбочина на учението. Изследователите твърдят, че това е първото световно учение с изградена цялостна философска система, космогония и нравствено-етични възгледи. Тази школа са завършили и болшинството и най-добрите еврейски пророци в техния вавилонски плен.
Така че мисията на “избрания еврейски народ” е вдъхновена също от учител от нашия етнос.
Влязъл във връзка с Духа на Слънцето, Зараустра отменя кървавите жертвоприношения ( заменя поднасянето на месо с поднасянето на мляко) и сочи Пътя на Доброто ( Ормуз ): “добри мисли, добри уми, добри дела”.
Учението на Беинса Дуно в България е продължило и разработило тези нравсвени и мирогледни концепции, а в неговата история е записано, че “Зараустра е от първите Учители на Бялото Братство”.
Евангелието мълчи за живота на Исус от 11 до 30 –годищната му възраст. В езотеричните школи обаче се знае, че е бил при арийски просветени в Шамбала. Болгари означава големи арийци. Есеите са посредници. “Ако не се родите ( отново ) от вода и дух” – казва Спасителят, - “няма да влезете в Царството Божие”. Йоан Кръстител кръщаваше с вода. Девет века по-късно в България Боян Магът кръщаваше със Светия Дух. Народът е подготвен за богомилството чрез азбуката на св.св. Кирил и Методий, и просветната школа на Климент Охридски. Подготовката е планирана от кан Борис I. основал образцова Езотерична школа, включваща няколко видими и невидими сфери, Боян повежда борба срещу “лукавия” за възстановяване на първичното християнство. “Не щем повече литургии, платени с царско злато” – вика народът и това е началото на бунта, който разтърси царските тронове и попските калимявки на цяла Европа.
За европейските властници думата “българин” бе синоним на опасна ерес, вещаеща край на тяхното царуване. Така Българският дух, потъпкан в нашата страна, запали на Запад невиждан пожар, който предизвика Хуманизма, Ренесанса, Реформацията и Великата френска революция, които оформиха основите на днешния свят. Лозунгът на тази революция “равенство, братство, свобода” е по същество наш, богомилски.
Волжските българи също имат духовни великани, между които изпъква пророкът Валем-Хозя, обединител на различни вери на българо-чувашите. Екатерина Велика, посетила руините на българската столица Биляр, била изненадана от мълчаливото преклонение на вярващи от далечни страни пред руините на неговта могила.
Българския етнос е родил и много други повече или по-малко известни духовни водачи и учители. Всички те са по-известни в чужбина, отколкото у нас – кокичетата на Новата епоха и шансове за спасение на тези, които поемат тяхното дело.
Най-голямата сила на българския етнос е в познанието на неговото славно минало и духовната помощ, която е оказал на страдащото, но еволюиращо човечество.
Точно -за умрелия или добро, или нищо.
МАЛКО ИЗВЕСТНИ ФАКТИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ДРЕВНИТЕ
БЪЛГАРИ
Съвременната медиевистика все по-често прибягва до използването на стародавните легенди и митове, които повечето от изследователите неоснователно пренебрегват като ненадеждни. Рационалнато зърно в тях, а такова винаги има, може да се открие чрез съпоставки с по-известни и меродавни наративни извори. Този метод е особено полезен за конкретни личности и събития, отдалечени от нашето време за които няма запазени писмени свидетелства.
Според едно такова предание, Ноевият син Яфет имал син Гомер, чийто пък син е Тагарма. Същият имал 10 сина, от които деветият се казва Болгар . Той, според известието, е родоначалникът на българите.Въпреки несъмнено легендарния характер на цитираното сведение, утвърждава се становището, че българите принадлежат към най-древните народи, за които срещаме спорадични свидетелства в древни източници от еврейски, арменски и ирански произход.
Напоследък някои учени дори се изказват в полза на библейската теза за Потопа, който по геоложки проучвания се датира около 5800-5500 г. пр.Хр. Това ще рече, че Тагармовият син Болгар е пето поколение от Ной или появата му може се отнесе около 5300-5250 г. пр.Хр. Толкова отдалечено от нас време е извън контрола на писмената история, а и данните на праисторията и археологията за тази епоха са твърде оскъдни.
Византийският летописец от VІ в. Йоан Малала, чиято “Световна хроника” е много популярна през Средновековието, респектиран от древността на българите ги отъждествява с Омировите мирамидонци. Въз основа на несъмнено древния им произход, някои автори отиват и по-далеч, като лансират смелата хипотеза за българите като родоначалници на шумерската цивилизация. След близо двадесет века престой в долината на Тигър и Ефрат, твърдят защитниците й, нейните защитници, българите-шумери преминават Кавказките проходи и поселват земите на древна Скития. Близостта в културата на скити, сармати и древните българи, прави допустимо подобно предположение.
В последните 250 години в науката са изказани около 20-ина становища за произхода на българите и тяхното прародина.Това изобилие от хипотези говори поне за две неща: или подходът при решаване на проблема е погрешен, или коренът на българите е толково древен, че прави възможни всякакви предположения. Според повечето от тях, произходът на нашите прадеди варира от тюрко-алтайски до памиро-фергански и ирански, и от североиндийски и западнокитайски до славянски.
Голям интерес за учените представляват старокитайските източници, които за съжаление все още са недостъпни за нас. В тях има сведения за народа бо-гор, или болор, който древнокитайските автори сочат в районите западно от Тибет. Посоката най-общо съвпада с лансираната теза за Памирско-Хиндокушкия регион, където се предполага, че са най-старите местоживелища на древните българи.
Това становище намира подкрепа и в староарменската география “Ашкарацуйц”, съставена от Мовсес Хоренаций през VІІ в. Според познавача на този паметник акад. С. Емерян, “Ашкарацуйц” именува обитателите на района в Памир-Хиндокуш като булх (по всяка вероятност арменското име на древните българи). Сведението се допълва от описанието на арабския пътешественик ал-Истахри, който пише, че “древния Богог ” се намира недалеч от земите на тохарите, а южно от тях са индийците от днешен Кашмир.
Казаното дотук сериозно опонира на застъпената в нашата историография теза за тюркско-алтайския произход на българите, който определя като тяхна прародина земите на Западен Сибир. В езиково и антрополическо отношение, това становище определя българите като родствени на тюрките. Впрочем, така отчасти и по наша вина, сме представени в някои авторитетни западни енциклопедии. По-важното в случая е, че всички предположения, свързани с тюрко-алтайския произход, привеждат като доказателства само умозрителни и косвени данни и нито един безспорен факт.
За разгадаването произхода на един древен народ съществена помощ оказва определянето рода и семейството на езика му. Старата теза за тюркския произход на древнобългарския език е сериозно оспорена от някои езиковеди като Ж. Дьони, Цв. Тафраджийска и О. Притцак. По оцелели реликти в старобългарския език и камени надписи от орхонски и фергански произход, както и изследванията върху предкирилската руническа писменост, се откриват наистина не малко тюркски заемки. Но за средата и обкръжението, в което живеят нашите прадеди, това е нормално. Според някои езиковеди старобългарският език най-много се доближава до иранската група езици от памиро-ферганския регион. За това свидетелстват имена и думи в нашия език като:
Бузан,
Вунд,
Аспарух,
Тервел,
Крум,
Расате,
бати,
кака,
куче,
кръчма,
кърчаг,
стрина,
кунки,
хубав,
чунким и още много други, чийто ирански корен е лесно доказуем.
Може би старите афгански надписи биха ни помогнали в разчитането на старобългарските езици, но след завладяването на тези земи от арабите всички местни паметници са поголовно унищожени.
Етническото име “България” и “българи” е интерпретирано чрез десетки, често пъти съвсем неподходящи, тълкувания. Мнозина самозвани ”изследователи” без необходимата подготовка, имат вредния навик да обявяват твърде странните си хипотези за доказани факти.
На сегашния етап проучванията навеждат на два извода, които изглеждат най-вероятни.
1. Прародина на древните българи е района на реките Аму Даря и Сър Даря, Памир и Бактрия, известна още като Балхара.
2. Езикът е сравнително обособен с ирански корени и памирско-фергански лексеми.
Един от първите източници за ранната история на българите е “Именикът на българските канове”. Текстът на този интересен документ е разкрит от руския учен А. Попов през 1866 г. сред един по-голям ръкопис, който носи името “Летописец Елински и Римски”. В него са изложени четирите книги “Царства” от Библията, а интерсуващият ни текст на “Именика” е поставен след четвърта книга. Изказано е предположение, че в този препис “Именикът” е включен по нареждане на цар Симеон (893-927 ), за да се покаже древността на българската държава. За това становище няма никакви доказателства, тъй като само то е изградено като логико-историческа хипотеза.
Първите упоменати владетели в “Именика” са Авитохол и Ирник, дълго време отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирнак. Като години на управление за първия са посочени 300, а на втория - 150. Същите очевидно са легендарни и визират по-скоро управлението на династия (или род). В случая за нас по-важно е указаното начало на българската държавност. Според “Именика” то се поставя в 165 г., от което време до преминаването на река Дунав от Аспарух са изминали 515 години. Ако приемем данните или част от тях за достоверни, те сочат онова историческо време, в което българите вероятно устройват първата си самостоятелна държава. Къде е станало това е трудно да се каже, но по всяка вероятност тази територия се локализира северно от Кавказ между Черно и Каспийско море. Северната му граница е трудно определима, но може да се допусне, че достига до средното течение на реките Дон и Волга.
В така посочения регион българите достигат след като напускат първоначалните си обиталища в Памир и Хиндокуш около планината Имай. Докато обитават земите северно от Кавказ, част от българите са увлечени от придвижващите се с голяма сила към Европа хуни (ІІ в. сл.Хр.). По тази причина старите автори често пъти не разпознават българите като различни от хуните и ги отъждествявят с тях. Зенитът на хунската мощ е по времето на Атила “Бичът Божи”, който създава огромна империя, чието ядро се намира в земите на Панония (дн. Унгария). След претърпяното поражение при Каталунските поля (днес Източна Франция) през 451 г. от западноримския пълководец Аеций, хунският военен съюз постепенно се разпада. Между напусналите го са и българите, по-голямата част от които се завръщат по родните си места.
Век преди това се появява още едно известие за ранните българи и тяхното име. Намира се в т.нар. “Анонимен хронограф”, който за годината 354 съобщава, че синът на Ноевият син Сем е Зиези, “от който произлизат българите” . Заедно със староарменското известие в “Ашкарацуйц” на Мовсес Хоренаци това са първите и най-стари известия за българите към които трябва да добавим и косвеното известие на “Именика”.
За Кавказкия период от историята на древните българи съобщава и византийския автор Захари Ритор: “Отвъд Каспийските врати - пише той - са бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат и градове” . Интерес предизвикват думите “те имат и градове”. По-нататък Захарий Ритор споменава, че другите изброени от него народи живеят в юрти. Това е важно известие, което се потвърждава и от археологически проучвания, според които българите са полуотседнал народ, познаващ земеделието, занаятите, металургията и строителството. Като вид стопанска дейност нито едно от тях не е присъщо на номадските народи, които постоянно чергаруват, следвайки стадата си в търсене на паша. Живеенето в градове предполага строеж на градове, а това е умение, което българите очевидно добре познават. За него ни дават представа монументалните строежи в Североизточна България от VІІ и VІІІ в. Самопонятно е, че това не са умения, които лесно се усвояват, а и не съответстват на обичайното по тези земи строителство от предаспаруховия период, за да допуснем, че са усвоени в новата им родина.
Вероятно след преселението в района на север от Кавказ (около средата на ІІ в. сл.Хр.) започва и трайното етническо стабилизиране на българите . Трябва да се подчертае, че в онази епоха и регион не може и дума да става за някаква етническа, езикова и расова хомогенност. Взаимовлиянията в областта на културата, религията, езика, бита и нравите са обичайни за всички живеещи в района народи. Дори имената им не са съвсем сигурни, поради лошата осведоменост на основните ни информатори. Византийските автори често пъти произволно определят народите от изтока като “уной” (хуни), поради популярността на хуните и сравнителната близост във военното им поведение с народите от Севернокавказкия регион. Дори най-авторитетния историк на VІ в. - Прокопой Кесарийски, пише, че хунският владетел имал двама сина Утигур и Кутригур, които навсякъде другаде срещаме като етноними на две български племена.
За самите китайци, които са историческите първооткриватели на хуните и в чийто хроники се срещат данни за тях от ХХ в. пр.Хр до VІІ в. сл.Хр., названието “хун-ну” означава “чужденци” или “варвари, идващи от север”, а не конкретно назован народ. С други думи, китайските източници ги сочат като група народи (или племена) с враждебно поведение спрямо “Поднебесната империя” (Китай), заради които била изградена прочутата “Китайска стена”.
До ІV в. данните за нашите прадеди са изключително редки, което затруднява съставянето на каквато и да било прегледна история за това време. Едва след доближаването им до стратегически важния за Византия Кримски полуостров, българите влизат в полезрението на византийците, които започват все по-често да пишат за тях. Така става известно, че по искане на император Зинон в 480 г. български отряди са поканени като съюзници във войната срещу готите. През целия период на Ранното средновековие българите се славят като отлични войни, предпочитани като съюзници и от други народи.
Друго съобщение споменава съвместна византийско-българска акция срещу готите през 488 г. Единадесет години по-късно българите са представени вече като врагове на империята, които нападат земите й около р. Цурта. По време на тези нападения (края на V в.) започва и най-ранното заселване на българите на Балканския полуостров . За това ранно преселение свидетелства и Манасиевата летопис (от ХІV в.), според която по времето на император Анастасий І (491-518) българите се заселват “от Бдин (дн.Видин) до Долната земя (днес Македония)” .
Честото участие в конфликтите между византийци, гепиди и готи дава възможност на българите да опознаят значителни части от Балканския полуостров, което подсилва желанието и на останалите българи да ги последват на Балканите. През 512 г. император Анастасий І изгражда известната “Дълга стена” между крепостите Деркос и Силимврия именно с цел да предпази столицата от техните нападения.
Българи обитават и земите на днешна Унгария, които остават там след разпадането на хунския съюз. За участието им във войната срещу остготския военачалник Тотила в средата на VІ в. научаваме от няколко византийски източници. Същевременно нападат и Тракия. Тези и други подобни сведения показват, че много преди идването на кан-Аспаруховите българи, нашите прадеди вече са заели определени теротории на Балканите.
За периода преди създаването на “Стара, велика България” в 632 или 635 г. знаем твърде малко. Сигурно е, че понякога българите участвуват в държавите на хуни, тюрки, авари, тъй като не успяват да се обединят. Държавните обединения, които самите те създават за по-дълъг и по-къс период от време, могат да се определят с използвания в европейската историография термин chiefdom. Същият има смисъл на “ранен тип държава, начело с предводител”. Той притежава ограничени правомощия, тъй като е зависим от могъщи кланове (родове), които постоянно настояват за войни, чрез които да придобиват плячка. Често пъти временни обединения на няколко племена приемат за водач един силен род, чийто епоним дава името на племето.
Такъв древен род при българите е Дуло, а негови потомци са Кубрат, Аспарух и Тервел. Във всеки случай, тази широко разпространена практика сред евразийските народи дава отговор на въпроса, защо в едно и също време българите се сочат като съюзници и врагове на империята. Отговорът се крие в това, че носят различни етноними и се управляват от различни владетели.
Периодът преди създаването на кан-Кубратова България съвпада с посочените в “Именика” години - 300 на Авитохол и 150 на Ирник. Пак опирайки се на “Именика” изчисляваме, че вторият период достига до 608 г., когато за две години управлява “ наместникът Гостун”. Трудно е да кажем, защо наместикът е от рода Ерми, а не от древния род Дуло. Не е ясно освен това, чий наместник е Гостун - на аварите или на хуните? Във всеки случай, не остава съмнение, че по това време българите са под чужда зависимост.
През VІ - началото на VІІ в. фактори в обитаваните от българите райони са западните тюрки и аварите. Последните се появяват в Европа през 588 г. като наследници на жужаните от великата централоазиатска империя Жуан-жуан. Аварите също не са хомогенен народ. Както и други техни евразийски съвременици те са смес от множество племена, които говорят тюрко-монголски езици. Византия се опитва неведнъж да ги използва срещу хуните от Причерноморието, които застрашават владенията й в Кримския полуостров. През 631-632 г. в Аварския каганат избухват междуособици, в които дейно участие вземат и няколко знатни български родове. За близостта и връзките между авари и българи пише през Х в. патриарх Николай Мистик в писмата си до цар Симеон. В каганата българите се ползват с толерантността на аварите, които зачитат правото им на език, бит, религия и самоопределение.
Описаните дотук събития засягат предимно западните българи. По-различна е съдбата на източните българи, които все още обитават Меотидската област между Черно и Каспийско море и се намират под властта на тюрките. Според византийския историк Михаил Сирийски между 582-602 г. част от българите се преселват в Долна Мизия и Дакия. Това съобщение още веднъж потвърждава, че много преди 680 г. от Бдин до Охрид, в днешна Джобруджа и Влашката низина вече има български поселения. На тях по-късно се опира кан Аспарух и създава основите на Дунавска България.
Слабо документираният период от историята на старите българи завършва през 632 г. когато е отхвърлена зависимостта от западните тюрки и кан Кубрат поставя началото на последното държавно обединение от преддунавския период. Стратегическото разположение на създаденото от кан Кубрат държавно обединение става причина за установените добросъседски отношения с Византия. Император Иракли вижда в кан Кубрат надежден и крайно необходим съюзник в нестабилния Север, поради което му дава титула “патрикий”.
До края на ираклиевото управление българите запазват съюзни отношения с империята. Въпреки това, българите нямали възможност да се удържат в един толкова размирен район, атакуван почти непрекъснато от напиращите от Изток племена. По всяка вероятност в завещанието към синовете си кан Кубрат поискал разпръскването им и намирането на по-подходящи територии за заселване. Както се вижда и от логиката на последвалите събития, завещанието на великия кан няма нищо общо с легандата на Теофан за снопа пръчки и завещаното единство.
Казаното по-горе ни дава основание да направим извода, че създадената през лятото на 681 г. Дунавска България, след подписването на мирния договор с Византия, е продължение на Кубратовата Велика Стара България, а не начало на българската държавност. В противен случай трябва да приемем неубедителната теза, че право на историческо съществувяне имат само онези общества, които са получили признание от страна на Византия.
Визираната в “Именика” дата за началото на държавноста – 165 г., може да се приеме само условно като първа податка за дългия процес на държавообразуването, който завършва с формираната през 632 г. държава на кан Кубрат. Аспарух премества средището на сараката (дравнобългарско название за държава и войска) в западна посока, и пак според”Именика”, без да къса връзката с държавното обедениние на покойния си баща.
Вземайки под внимание тези данни, които са видими и лесно проверими, трябва да скъсаме с неоправдано подценяващото древната ни история становище, че началото на България е поставено през 681 г.
Това малко ме озадачи. Нали "Глаго̀лицата е първата българска азбука създадена от Кирил и Методий в периода от 855 г. до 862 г. за превод на църковна литература от гръцки на български език."?!Цитат:
Първоначално публикувано от Трендафил Дончев
...Чудя сеsleepy;, всичките тия дълги постове ти ли ги писа или са копирани от някакъв източник. Ако са твои - бравоbow;, че споделяш наученото за Българската история с нас. Ако си използвал информация от друго място, много хора ще са ти благодарен да споделиш "извора" на информация;). Навярно си използвал информация от Спарок - Павел Серафимов, но знае ли човек...
Малко интересна информация за произхода на Българите - не знам, колко е достоверна, но е предоставена от български изследователи-авторитети.
...През 2015г в България са взети проби и са направени генетични изследвания на 900 Българи от различни региони на страната и един от многото резултати е, че ние носим гените на тракийците 47%...те не са изчезнали, ние сме техни наследници. Споменавам това, защото си мисля, че имаме по-древна история от древните Българи.
- За да се създаде Розетата от Плиска и да се "вплете" цялата информация, която е закодирана в нея са необходими ПОЗНАНИЯ повече от...30, а може би 50 хиляди години (Елица Димова) http://elitsa-dimova-rozeta.com/post...viya-bog#_ftn1
- Българската писменост и език са много по-стари от 1 000 години. http://paraatmajiwaatmavedaanta.blog...g-post_24.html
Българския език е аналитичен и да достигне днешния си вид, според езиковеди е трябвало да изминат повече от 10 000 години...
От всички сайтове, блогове, лични страници и др. този сайт ми изглежда доста добре подреден и с изложена по достъпен начин информация. За когото това предизвиква интерес - може да надникне.
https://historybg.info/
Ние няма да измислим и да напишем нова история, но всеки сам за себе си може да открие много неща, които биха ни вдъхнат повече вяра, кураж и оптимизъм, че не сме чак толкова заспали агнета, колкото нашите "джендърски партньори" от "Велика" Европа си мислят за нас.
....Какво са 500 г или 45 г в историята...или 30 години преход...колелото се върти ... и някой слънчев ден ...слънцето може да огрее кучешкия задник:win:.
А, аз се чудя защо пък ти се чудиш? Разбира се, че са труд на други умове на които шапка им свалям за положения труд. Винаги съм се прекланял пред такива личности, но пред такива които и да видят, че не съм посочил източника, ще са горди от това, че се е намерил някой, който да разпространява искрата на техния труд. Много съм против от страници с уж ценни материали, а на тях изкача искане в което се иска какво ли не, че да ги прочета. Ами като са ви толкова скъпи материалите си ги четете вие и не се сърдете, че няма кой да ви ги чете. Затова и правя всичко възможно да предоставя материалите, колкото е възможно в по олекотен вариант, затова и съм създал темата, за да се чете, за да навлизаме навътре в произхода на прадедите ни, за да погледнем колко ВЕЛИКИ са били ТЕ, каква сила и мощ е имало в тях, а ние в момента какви п...и сме. А Слънцето дано огрее не на кучето задника, а нашите задници, защото зад тях са нашите глави в които е по - тъмно и от задниците ни.Цитат:
Първоначално публикувано от Niki1313
При нас доста са се смесили гените, би било любопитно ако можеше да се разбере, всеки един от нас какъв процент от гените си има от прабългарите, траките, славяните, че дори и от други народи като елини, турци, власи, хуни, готи, цигани, римляни, татари, сърби и т.н. :)
Гените са си гени, а самоопределението е съвсем друго.Спомни си еничарите.Траките са романизирани.Защо ли? Славяногласните елини от днешна Гърция.Българските турци.За най-големия турски националист президента Ердоган се твърди , че е от грузински произход.Няма генетично чисти народи.Дори евреите знаят вредите от това.Европейските евреи от Унгария са сред тези с най-голям процент наследствени заболявания. Дори Английската кралска династия скоро се сдоби със снаха с негърска кръв.Та туй с гените е ...Гените имат отношение към личността на човека , но това което я изгражда и създава у него чувството за самоопределение е възпитанието.Защо в Русия никога не наричат наследниците на Волжските Българи с истинското им име , а в продължение на векове ги обиждат с името татари. А на всички руски историци е ясно ,че племето на татарите е избито от монголите в династическите междуособици.
Всяка империя се стреми да създаде нация. От тая гмеж от хора в САЩ създават нация и претендират за собствена култура.Може би ще го постигнат, но ще е след хилядолетие , ако не идат при югославската или съветската "нации".
Какво ще направят гените, ако децата се възпитават като джендър животни? Едно такова създание няма значение къде и от кого е родено.Днес ЕвроГейския съюз точно с това се занимава.Отнемат се български деца от " социални" служби.Второ поколение българи израстна в чужда среда и не се чувства българско.
Защо фамилията Bulgari в Италия не чувства връзката с родината на предците си? На големите империи са нужни "еничари" и те си ги създават.Гените не правят самосъзнание.
https://pchelari.com/forum/image/png...AAAElFTkSuQmCC
"...защото зад тях са нашите глави в които е по - тъмно и от задниците ни..."
Еее тук малко не съм съгласен.
Поставени при равни условия Българин и някой Европейски побратим и изберем 100 критерия, мисля че в повечето бихме ги превъзхождали.
Примерен критерий - Може ли някой западноевропеец да изкара месеца със 100 евро - да си купи лекарства, да си плати сметките, да поддържа дом и да му останат пари да даде някой цент на внуците си по Коледа или някой голям празник.
Изучавайки Българската история - Велика и не чак толкова велика, славна или беславна, доста променена или реална, би трябвало да ни помогне да се оттърсим от смиренческото поведение и да имаме повече самочуствие, че можем да достигнем нови, неподозиращи (малко силна дума, но...) висини.
Били сме Велики, Велики сме и ще станем още по-Велики, в това съм убеден...
Моля думата Велики да не се разбира като парично зможни, а като интелигентни, умни, можещи, способни, адаптиращи, оцеляващи, търсещи, непокорни, твърди, обикновенни мъже, жени и деца с нормални сексуални наклонности и т.н и т.н.
https://www.youtube.com/watch?v=DkkeBfg8wXIЦитат:
Първоначално публикувано от Filyov
https://www.youtube.com/watch?v=DhWpLaJpVkM
Докато до сега много народи искат да са БЪЛГАРИ, БУЛГАРИ, БОЛГАРИ, след време заради ТЕЗИ няма да ни искат и нас, което вече си е и така.
"Отворено общество" е основен спонсор на Хелзинкски комитет.Показаното е резултат от работата на тая организация.Защо някой да не проповядва омраза на етническа основа, когато тая организация награждава убийци на българи.И сега внимание.Тая организация от "българоубийци" е под закрилата на българските власти.Спомнете си думите за нея на Б.Б.blush;