Вероятно след преселението в района на север от Кавказ (около средата на ІІ в. сл.Хр.) започва и трайното етническо стабилизиране на българите . Трябва да се подчертае, че в онази епоха и регион не може и дума да става за някаква етническа, езикова и расова хомогенност. Взаимовлиянията в областта на културата, религията, езика, бита и нравите са обичайни за всички живеещи в района народи. Дори имената им не са съвсем сигурни, поради лошата осведоменост на основните ни информатори. Византийските автори често пъти произволно определят народите от изтока като “уной” (хуни), поради популярността на хуните и сравнителната близост във военното им поведение с народите от Севернокавказкия регион. Дори най-авторитетния историк на VІ в. - Прокопой Кесарийски, пише, че хунският владетел имал двама сина Утигур и Кутригур, които навсякъде другаде срещаме като етноними на две български племена.

За самите китайци, които са историческите първооткриватели на хуните и в чийто хроники се срещат данни за тях от ХХ в. пр.Хр до VІІ в. сл.Хр., названието “хун-ну” означава “чужденци” или “варвари, идващи от север”, а не конкретно назован народ. С други думи, китайските източници ги сочат като група народи (или племена) с враждебно поведение спрямо “Поднебесната империя” (Китай), заради които била изградена прочутата “Китайска стена”.

До ІV в. данните за нашите прадеди са изключително редки, което затруднява съставянето на каквато и да било прегледна история за това време. Едва след доближаването им до стратегически важния за Византия Кримски полуостров, българите влизат в полезрението на византийците, които започват все по-често да пишат за тях. Така става известно, че по искане на император Зинон в 480 г. български отряди са поканени като съюзници във войната срещу готите. През целия период на Ранното средновековие българите се славят като отлични войни, предпочитани като съюзници и от други народи.

Друго съобщение споменава съвместна византийско-българска акция срещу готите през 488 г. Единадесет години по-късно българите са представени вече като врагове на империята, които нападат земите й около р. Цурта. По време на тези нападения (края на V в.) започва и най-ранното заселване на българите на Балканския полуостров . За това ранно преселение свидетелства и Манасиевата летопис (от ХІV в.), според която по времето на император Анастасий І (491-518) българите се заселват “от Бдин (дн.Видин) до Долната земя (днес Македония)” .

Честото участие в конфликтите между византийци, гепиди и готи дава възможност на българите да опознаят значителни части от Балканския полуостров, което подсилва желанието и на останалите българи да ги последват на Балканите. През 512 г. император Анастасий І изгражда известната “Дълга стена” между крепостите Деркос и Силимврия именно с цел да предпази столицата от техните нападения.

Българи обитават и земите на днешна Унгария, които остават там след разпадането на хунския съюз. За участието им във войната срещу остготския военачалник Тотила в средата на VІ в. научаваме от няколко византийски източници. Същевременно нападат и Тракия. Тези и други подобни сведения показват, че много преди идването на кан-Аспаруховите българи, нашите прадеди вече са заели определени теротории на Балканите.

За периода преди създаването на “Стара, велика България” в 632 или 635 г. знаем твърде малко. Сигурно е, че понякога българите участвуват в държавите на хуни, тюрки, авари, тъй като не успяват да се обединят. Държавните обединения, които самите те създават за по-дълъг и по-къс период от време, могат да се определят с използвания в европейската историография термин chiefdom. Същият има смисъл на “ранен тип държава, начело с предводител”. Той притежава ограничени правомощия, тъй като е зависим от могъщи кланове (родове), които постоянно настояват за войни, чрез които да придобиват плячка. Често пъти временни обединения на няколко племена приемат за водач един силен род, чийто епоним дава името на племето.

Такъв древен род при българите е Дуло, а негови потомци са Кубрат, Аспарух и Тервел. Във всеки случай, тази широко разпространена практика сред евразийските народи дава отговор на въпроса, защо в едно и също време българите се сочат като съюзници и врагове на империята. Отговорът се крие в това, че носят различни етноними и се управляват от различни владетели.

Периодът преди създаването на кан-Кубратова България съвпада с посочените в “Именика” години - 300 на Авитохол и 150 на Ирник. Пак опирайки се на “Именика” изчисляваме, че вторият период достига до 608 г., когато за две години управлява “ наместникът Гостун”. Трудно е да кажем, защо наместикът е от рода Ерми, а не от древния род Дуло. Не е ясно освен това, чий наместник е Гостун - на аварите или на хуните? Във всеки случай, не остава съмнение, че по това време българите са под чужда зависимост.

През VІ - началото на VІІ в. фактори в обитаваните от българите райони са западните тюрки и аварите. Последните се появяват в Европа през 588 г. като наследници на жужаните от великата централоазиатска империя Жуан-жуан. Аварите също не са хомогенен народ. Както и други техни евразийски съвременици те са смес от множество племена, които говорят тюрко-монголски езици. Византия се опитва неведнъж да ги използва срещу хуните от Причерноморието, които застрашават владенията й в Кримския полуостров. През 631-632 г. в Аварския каганат избухват междуособици, в които дейно участие вземат и няколко знатни български родове. За близостта и връзките между авари и българи пише през Х в. патриарх Николай Мистик в писмата си до цар Симеон. В каганата българите се ползват с толерантността на аварите, които зачитат правото им на език, бит, религия и самоопределение.

Описаните дотук събития засягат предимно западните българи. По-различна е съдбата на източните българи, които все още обитават Меотидската област между Черно и Каспийско море и се намират под властта на тюрките. Според византийския историк Михаил Сирийски между 582-602 г. част от българите се преселват в Долна Мизия и Дакия. Това съобщение още веднъж потвърждава, че много преди 680 г. от Бдин до Охрид, в днешна Джобруджа и Влашката низина вече има български поселения. На тях по-късно се опира кан Аспарух и създава основите на Дунавска България.

Слабо документираният период от историята на старите българи завършва през 632 г. когато е отхвърлена зависимостта от западните тюрки и кан Кубрат поставя началото на последното държавно обединение от преддунавския период. Стратегическото разположение на създаденото от кан Кубрат държавно обединение става причина за установените добросъседски отношения с Византия. Император Иракли вижда в кан Кубрат надежден и крайно необходим съюзник в нестабилния Север, поради което му дава титула “патрикий”.

До края на ираклиевото управление българите запазват съюзни отношения с империята. Въпреки това, българите нямали възможност да се удържат в един толкова размирен район, атакуван почти непрекъснато от напиращите от Изток племена. По всяка вероятност в завещанието към синовете си кан Кубрат поискал разпръскването им и намирането на по-подходящи територии за заселване. Както се вижда и от логиката на последвалите събития, завещанието на великия кан няма нищо общо с легандата на Теофан за снопа пръчки и завещаното единство.

Казаното по-горе ни дава основание да направим извода, че създадената през лятото на 681 г. Дунавска България, след подписването на мирния договор с Византия, е продължение на Кубратовата Велика Стара България, а не начало на българската държавност. В противен случай трябва да приемем неубедителната теза, че право на историческо съществувяне имат само онези общества, които са получили признание от страна на Византия.

Визираната в “Именика” дата за началото на държавноста – 165 г., може да се приеме само условно като първа податка за дългия процес на държавообразуването, който завършва с формираната през 632 г. държава на кан Кубрат. Аспарух премества средището на сараката (дравнобългарско название за държава и войска) в западна посока, и пак според”Именика”, без да къса връзката с държавното обедениние на покойния си баща.

Вземайки под внимание тези данни, които са видими и лесно проверими, трябва да скъсаме с неоправдано подценяващото древната ни история становище, че началото на България е поставено през 681 г.