Какъв е произхода на българите?

[Трендафил Дончев]

Оттам именно българските брамани, носещи ведическото знание, навлизат в Индия и диктуват свещените “древноиндийски” книги на Санскрит (съвършен, свещен и скрит). На този свещен език е написан и Чипровския камък, далеч преди индусите да го използват.

През V в.пр.н.е. браманът Панини, роден до столицата на Бактрия, създава на този език първата граматика и написва Махабхарата.

Свещените индийски книги на санскрит се наричат Веди. В тях са описани слънчеви култове, подобни на зороастрийските и тракийските мистерии, създадени все от протобългарски духовни учители. Те не се превеждат у нас, защото ще се види българският им произход. Веди (виждане, знание) е третата буква от българската азбука.
Аюрведа (най-древното лекуване с билки) е българска народна медицина.

В Индия Боян го наричат Боганатар или Болгар. Между неговите ученици са Буда и Бабаджи... Светското име на Буда Гаотма и принц Сидхарта – княз на скитите, сърцевина на които са били българите.
Така че браманските и будистките учения са преподавани от протобългарски посветени.

Нека се върнем на Шамбала. До ден днешен не престават опитите за влизане в тази страна. Но махатмите са взели мерки за опазването й от нежелани гости. Има невидими бариери, деформации на видимия ландшафт, енергийни полета, каменни лавинни и отклоняващи и деформиращи мисълта излъчватели. “Който не е повикан, няма да стигне”. Както за Свещения Граал или Царството Божие, изискванията към търсещия са императивни и безкомпромисни.

В преданията се говори, че това е най-древният център за Космическия Разум (Тангра). Той е излъчвал импулси за събуждане на съзнанието на човека от неговото спящо, животинско състояние, за ускоряване на еволюцията и възцаряване на Разума. Неговите пратиници са Христос, Буда, Майтрея... Затова основата на техните учения е една, но приспособена към духовното и нравствено интелектуално развитие на съзнание на съответния народ и епоха.

Сега от чувашкия академик Юхма научаваме, че един от най-светлите духовни учители на човечеството – Заратустра – е техен предтеча. Неговото учение е било водещо за страните на Изтока през древността и средните векове. Зороастрийците боготворели Огъня – Единната Енергия, създаваща всички форми на живот във вселената. Зороастър основал храм на огъня и запалил в него свещен огън, който оттогава не е изгаднал и от който палят факли последователите му от цял свят. Те се прекланят пред Слънцето, носещо божествена енергия, която разширява и облагородява съзнанието. Зороастър дал посоката на позитивната свастика – най-древният символ на единство и развитие във Вселената, означаващ благоденствие, плодородие, прераждане, щастие. Съдържа в сбе си кръга, кръста, седмицата, 10000 истини... Свещената книга Авеста учи за Единния Бог, притежаващ 7 принципа, дава законите диалектиката в трите свята, борбата със злото преди всичко в самия себе си , вярата в крайната победа на Доброто.

Голяма част от българите бактрийци са изповядвали зороастърската религия – маздеизма – и са я предали на Индия. В древночувашката митология са залегнали митове, изпълнени със светла вяра и дълбоки знания, идентични с тези на предците, за която се говори в древни чувашки легенди.

Зороастър означава Златна звезда.
Названието Авеста е обяснимо само на чувашки: Авас-вземане от дълбочина на учението. Изследователите твърдят, че това е първото световно учение с изградена цялостна философска система, космогония и нравствено-етични възгледи. Тази школа са завършили и болшинството и най-добрите еврейски пророци в техния вавилонски плен.
Така че мисията на “избрания еврейски народ” е вдъхновена също от учител от нашия етнос.

Влязъл във връзка с Духа на Слънцето, Зараустра отменя кървавите жертвоприношения ( заменя поднасянето на месо с поднасянето на мляко) и сочи Пътя на Доброто ( Ормуз ): “добри мисли, добри уми, добри дела”.
Учението на Беинса Дуно в България е продължило и разработило тези нравсвени и мирогледни концепции, а в неговата история е записано, че “Зараустра е от първите Учители на Бялото Братство”.

Евангелието мълчи за живота на Исус от 11 до 30 –годищната му възраст. В езотеричните школи обаче се знае, че е бил при арийски просветени в Шамбала. Болгари означава големи арийци. Есеите са посредници. “Ако не се родите ( отново ) от вода и дух” – казва Спасителят, - “няма да влезете в Царството Божие”. Йоан Кръстител кръщаваше с вода. Девет века по-късно в България Боян Магът кръщаваше със Светия Дух. Народът е подготвен за богомилството чрез азбуката на св.св. Кирил и Методий, и просветната школа на Климент Охридски. Подготовката е планирана от кан Борис I. основал образцова Езотерична школа, включваща няколко видими и невидими сфери, Боян повежда борба срещу “лукавия” за възстановяване на първичното християнство. “Не щем повече литургии, платени с царско злато” – вика народът и това е началото на бунта, който разтърси царските тронове и попските калимявки на цяла Европа.

За европейските властници думата “българин” бе синоним на опасна ерес, вещаеща край на тяхното царуване. Така Българският дух, потъпкан в нашата страна, запали на Запад невиждан пожар, който предизвика Хуманизма, Ренесанса, Реформацията и Великата френска революция, които оформиха основите на днешния свят. Лозунгът на тази революция “равенство, братство, свобода” е по същество наш, богомилски.

Волжските българи също имат духовни великани, между които изпъква пророкът Валем-Хозя, обединител на различни вери на българо-чувашите. Екатерина Велика, посетила руините на българската столица Биляр, била изненадана от мълчаливото преклонение на вярващи от далечни страни пред руините на неговта могила.

Българския етнос е родил и много други повече или по-малко известни духовни водачи и учители. Всички те са по-известни в чужбина, отколкото у нас – кокичетата на Новата епоха и шансове за спасение на тези, които поемат тяхното дело.
Най-голямата сила на българския етнос е в познанието на неговото славно минало и духовната помощ, която е оказал на страдащото, но еволюиращо човечество.

[ch.atanasov]

Точно -за умрелия или добро, или нищо.

[Трендафил Дончев]

МАЛКО ИЗВЕСТНИ ФАКТИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ДРЕВНИТЕ

БЪЛГАРИ



Съвременната медиевистика все по-често прибягва до използването на стародавните легенди и митове, които повечето от изследователите неоснователно пренебрегват като ненадеждни. Рационалнато зърно в тях, а такова винаги има, може да се открие чрез съпоставки с по-известни и меродавни наративни извори. Този метод е особено полезен за конкретни личности и събития, отдалечени от нашето време за които няма запазени писмени свидетелства.

Според едно такова предание, Ноевият син Яфет имал син Гомер, чийто пък син е Тагарма. Същият имал 10 сина, от които деветият се казва Болгар . Той, според известието, е родоначалникът на българите.Въпреки несъмнено легендарния характер на цитираното сведение, утвърждава се становището, че българите принадлежат към най-древните народи, за които срещаме спорадични свидетелства в древни източници от еврейски, арменски и ирански произход.

Напоследък някои учени дори се изказват в полза на библейската теза за Потопа, който по геоложки проучвания се датира около 5800-5500 г. пр.Хр. Това ще рече, че Тагармовият син Болгар е пето поколение от Ной или появата му може се отнесе около 5300-5250 г. пр.Хр. Толкова отдалечено от нас време е извън контрола на писмената история, а и данните на праисторията и археологията за тази епоха са твърде оскъдни.

Византийският летописец от VІ в. Йоан Малала, чиято “Световна хроника” е много популярна през Средновековието, респектиран от древността на българите ги отъждествява с Омировите мирамидонци. Въз основа на несъмнено древния им произход, някои автори отиват и по-далеч, като лансират смелата хипотеза за българите като родоначалници на шумерската цивилизация. След близо двадесет века престой в долината на Тигър и Ефрат, твърдят защитниците й, нейните защитници, българите-шумери преминават Кавказките проходи и поселват земите на древна Скития. Близостта в културата на скити, сармати и древните българи, прави допустимо подобно предположение.

В последните 250 години в науката са изказани около 20-ина становища за произхода на българите и тяхното прародина.Това изобилие от хипотези говори поне за две неща: или подходът при решаване на проблема е погрешен, или коренът на българите е толково древен, че прави възможни всякакви предположения. Според повечето от тях, произходът на нашите прадеди варира от тюрко-алтайски до памиро-фергански и ирански, и от североиндийски и западнокитайски до славянски.

Голям интерес за учените представляват старокитайските източници, които за съжаление все още са недостъпни за нас. В тях има сведения за народа бо-гор, или болор, който древнокитайските автори сочат в районите западно от Тибет. Посоката най-общо съвпада с лансираната теза за Памирско-Хиндокушкия регион, където се предполага, че са най-старите местоживелища на древните българи.

Това становище намира подкрепа и в староарменската география “Ашкарацуйц”, съставена от Мовсес Хоренаций през VІІ в. Според познавача на този паметник акад. С. Емерян, “Ашкарацуйц” именува обитателите на района в Памир-Хиндокуш като булх (по всяка вероятност арменското име на древните българи). Сведението се допълва от описанието на арабския пътешественик ал-Истахри, който пише, че “древния Богог ” се намира недалеч от земите на тохарите, а южно от тях са индийците от днешен Кашмир.

Казаното дотук сериозно опонира на застъпената в нашата историография теза за тюркско-алтайския произход на българите, който определя като тяхна прародина земите на Западен Сибир. В езиково и антрополическо отношение, това становище определя българите като родствени на тюрките. Впрочем, така отчасти и по наша вина, сме представени в някои авторитетни западни енциклопедии. По-важното в случая е, че всички предположения, свързани с тюрко-алтайския произход, привеждат като доказателства само умозрителни и косвени данни и нито един безспорен факт.

За разгадаването произхода на един древен народ съществена помощ оказва определянето рода и семейството на езика му. Старата теза за тюркския произход на древнобългарския език е сериозно оспорена от някои езиковеди като Ж. Дьони, Цв. Тафраджийска и О. Притцак. По оцелели реликти в старобългарския език и камени надписи от орхонски и фергански произход, както и изследванията върху предкирилската руническа писменост, се откриват наистина не малко тюркски заемки. Но за средата и обкръжението, в което живеят нашите прадеди, това е нормално. Според някои езиковеди старобългарският език най-много се доближава до иранската група езици от памиро-ферганския регион. За това свидетелстват имена и думи в нашия език като:
Бузан,
Вунд,
Аспарух,
Тервел,
Крум,
Расате,
бати,
кака,
куче,
кръчма,
кърчаг,
стрина,
кунки,
хубав,
чунким и още много други, чийто ирански корен е лесно доказуем.

Може би старите афгански надписи биха ни помогнали в разчитането на старобългарските езици, но след завладяването на тези земи от арабите всички местни паметници са поголовно унищожени.

Етническото име “България” и “българи” е интерпретирано чрез десетки, често пъти съвсем неподходящи, тълкувания. Мнозина самозвани ”изследователи” без необходимата подготовка, имат вредния навик да обявяват твърде странните си хипотези за доказани факти.

На сегашния етап проучванията навеждат на два извода, които изглеждат най-вероятни.
1. Прародина на древните българи е района на реките Аму Даря и Сър Даря, Памир и Бактрия, известна още като Балхара.
2. Езикът е сравнително обособен с ирански корени и памирско-фергански лексеми.

Един от първите източници за ранната история на българите е “Именикът на българските канове”. Текстът на този интересен документ е разкрит от руския учен А. Попов през 1866 г. сред един по-голям ръкопис, който носи името “Летописец Елински и Римски”. В него са изложени четирите книги “Царства” от Библията, а интерсуващият ни текст на “Именика” е поставен след четвърта книга. Изказано е предположение, че в този препис “Именикът” е включен по нареждане на цар Симеон (893-927 ), за да се покаже древността на българската държава. За това становище няма никакви доказателства, тъй като само то е изградено като логико-историческа хипотеза.

Първите упоменати владетели в “Именика” са Авитохол и Ирник, дълго време отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирнак. Като години на управление за първия са посочени 300, а на втория - 150. Същите очевидно са легендарни и визират по-скоро управлението на династия (или род). В случая за нас по-важно е указаното начало на българската държавност. Според “Именика” то се поставя в 165 г., от което време до преминаването на река Дунав от Аспарух са изминали 515 години. Ако приемем данните или част от тях за достоверни, те сочат онова историческо време, в което българите вероятно устройват първата си самостоятелна държава. Къде е станало това е трудно да се каже, но по всяка вероятност тази територия се локализира северно от Кавказ между Черно и Каспийско море. Северната му граница е трудно определима, но може да се допусне, че достига до средното течение на реките Дон и Волга.

В така посочения регион българите достигат след като напускат първоначалните си обиталища в Памир и Хиндокуш около планината Имай. Докато обитават земите северно от Кавказ, част от българите са увлечени от придвижващите се с голяма сила към Европа хуни (ІІ в. сл.Хр.). По тази причина старите автори често пъти не разпознават българите като различни от хуните и ги отъждествявят с тях. Зенитът на хунската мощ е по времето на Атила “Бичът Божи”, който създава огромна империя, чието ядро се намира в земите на Панония (дн. Унгария). След претърпяното поражение при Каталунските поля (днес Източна Франция) през 451 г. от западноримския пълководец Аеций, хунският военен съюз постепенно се разпада. Между напусналите го са и българите, по-голямата част от които се завръщат по родните си места.

Век преди това се появява още едно известие за ранните българи и тяхното име. Намира се в т.нар. “Анонимен хронограф”, който за годината 354 съобщава, че синът на Ноевият син Сем е Зиези, “от който произлизат българите” . Заедно със староарменското известие в “Ашкарацуйц” на Мовсес Хоренаци това са първите и най-стари известия за българите към които трябва да добавим и косвеното известие на “Именика”.

За Кавказкия период от историята на древните българи съобщава и византийския автор Захари Ритор: “Отвъд Каспийските врати - пише той - са бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат и градове” . Интерес предизвикват думите “те имат и градове”. По-нататък Захарий Ритор споменава, че другите изброени от него народи живеят в юрти. Това е важно известие, което се потвърждава и от археологически проучвания, според които българите са полуотседнал народ, познаващ земеделието, занаятите, металургията и строителството. Като вид стопанска дейност нито едно от тях не е присъщо на номадските народи, които постоянно чергаруват, следвайки стадата си в търсене на паша. Живеенето в градове предполага строеж на градове, а това е умение, което българите очевидно добре познават. За него ни дават представа монументалните строежи в Североизточна България от VІІ и VІІІ в. Самопонятно е, че това не са умения, които лесно се усвояват, а и не съответстват на обичайното по тези земи строителство от предаспаруховия период, за да допуснем, че са усвоени в новата им родина.

[Трендафил Дончев]

Вероятно след преселението в района на север от Кавказ (около средата на ІІ в. сл.Хр.) започва и трайното етническо стабилизиране на българите . Трябва да се подчертае, че в онази епоха и регион не може и дума да става за някаква етническа, езикова и расова хомогенност. Взаимовлиянията в областта на културата, религията, езика, бита и нравите са обичайни за всички живеещи в района народи. Дори имената им не са съвсем сигурни, поради лошата осведоменост на основните ни информатори. Византийските автори често пъти произволно определят народите от изтока като “уной” (хуни), поради популярността на хуните и сравнителната близост във военното им поведение с народите от Севернокавказкия регион. Дори най-авторитетния историк на VІ в. - Прокопой Кесарийски, пише, че хунският владетел имал двама сина Утигур и Кутригур, които навсякъде другаде срещаме като етноними на две български племена.

За самите китайци, които са историческите първооткриватели на хуните и в чийто хроники се срещат данни за тях от ХХ в. пр.Хр до VІІ в. сл.Хр., названието “хун-ну” означава “чужденци” или “варвари, идващи от север”, а не конкретно назован народ. С други думи, китайските източници ги сочат като група народи (или племена) с враждебно поведение спрямо “Поднебесната империя” (Китай), заради които била изградена прочутата “Китайска стена”.

До ІV в. данните за нашите прадеди са изключително редки, което затруднява съставянето на каквато и да било прегледна история за това време. Едва след доближаването им до стратегически важния за Византия Кримски полуостров, българите влизат в полезрението на византийците, които започват все по-често да пишат за тях. Така става известно, че по искане на император Зинон в 480 г. български отряди са поканени като съюзници във войната срещу готите. През целия период на Ранното средновековие българите се славят като отлични войни, предпочитани като съюзници и от други народи.

Друго съобщение споменава съвместна византийско-българска акция срещу готите през 488 г. Единадесет години по-късно българите са представени вече като врагове на империята, които нападат земите й около р. Цурта. По време на тези нападения (края на V в.) започва и най-ранното заселване на българите на Балканския полуостров . За това ранно преселение свидетелства и Манасиевата летопис (от ХІV в.), според която по времето на император Анастасий І (491-518) българите се заселват “от Бдин (дн.Видин) до Долната земя (днес Македония)” .

Честото участие в конфликтите между византийци, гепиди и готи дава възможност на българите да опознаят значителни части от Балканския полуостров, което подсилва желанието и на останалите българи да ги последват на Балканите. През 512 г. император Анастасий І изгражда известната “Дълга стена” между крепостите Деркос и Силимврия именно с цел да предпази столицата от техните нападения.

Българи обитават и земите на днешна Унгария, които остават там след разпадането на хунския съюз. За участието им във войната срещу остготския военачалник Тотила в средата на VІ в. научаваме от няколко византийски източници. Същевременно нападат и Тракия. Тези и други подобни сведения показват, че много преди идването на кан-Аспаруховите българи, нашите прадеди вече са заели определени теротории на Балканите.

За периода преди създаването на “Стара, велика България” в 632 или 635 г. знаем твърде малко. Сигурно е, че понякога българите участвуват в държавите на хуни, тюрки, авари, тъй като не успяват да се обединят. Държавните обединения, които самите те създават за по-дълъг и по-къс период от време, могат да се определят с използвания в европейската историография термин chiefdom. Същият има смисъл на “ранен тип държава, начело с предводител”. Той притежава ограничени правомощия, тъй като е зависим от могъщи кланове (родове), които постоянно настояват за войни, чрез които да придобиват плячка. Често пъти временни обединения на няколко племена приемат за водач един силен род, чийто епоним дава името на племето.

Такъв древен род при българите е Дуло, а негови потомци са Кубрат, Аспарух и Тервел. Във всеки случай, тази широко разпространена практика сред евразийските народи дава отговор на въпроса, защо в едно и също време българите се сочат като съюзници и врагове на империята. Отговорът се крие в това, че носят различни етноними и се управляват от различни владетели.

Периодът преди създаването на кан-Кубратова България съвпада с посочените в “Именика” години - 300 на Авитохол и 150 на Ирник. Пак опирайки се на “Именика” изчисляваме, че вторият период достига до 608 г., когато за две години управлява “ наместникът Гостун”. Трудно е да кажем, защо наместикът е от рода Ерми, а не от древния род Дуло. Не е ясно освен това, чий наместник е Гостун - на аварите или на хуните? Във всеки случай, не остава съмнение, че по това време българите са под чужда зависимост.

През VІ - началото на VІІ в. фактори в обитаваните от българите райони са западните тюрки и аварите. Последните се появяват в Европа през 588 г. като наследници на жужаните от великата централоазиатска империя Жуан-жуан. Аварите също не са хомогенен народ. Както и други техни евразийски съвременици те са смес от множество племена, които говорят тюрко-монголски езици. Византия се опитва неведнъж да ги използва срещу хуните от Причерноморието, които застрашават владенията й в Кримския полуостров. През 631-632 г. в Аварския каганат избухват междуособици, в които дейно участие вземат и няколко знатни български родове. За близостта и връзките между авари и българи пише през Х в. патриарх Николай Мистик в писмата си до цар Симеон. В каганата българите се ползват с толерантността на аварите, които зачитат правото им на език, бит, религия и самоопределение.

Описаните дотук събития засягат предимно западните българи. По-различна е съдбата на източните българи, които все още обитават Меотидската област между Черно и Каспийско море и се намират под властта на тюрките. Според византийския историк Михаил Сирийски между 582-602 г. част от българите се преселват в Долна Мизия и Дакия. Това съобщение още веднъж потвърждава, че много преди 680 г. от Бдин до Охрид, в днешна Джобруджа и Влашката низина вече има български поселения. На тях по-късно се опира кан Аспарух и създава основите на Дунавска България.

Слабо документираният период от историята на старите българи завършва през 632 г. когато е отхвърлена зависимостта от западните тюрки и кан Кубрат поставя началото на последното държавно обединение от преддунавския период. Стратегическото разположение на създаденото от кан Кубрат държавно обединение става причина за установените добросъседски отношения с Византия. Император Иракли вижда в кан Кубрат надежден и крайно необходим съюзник в нестабилния Север, поради което му дава титула “патрикий”.

До края на ираклиевото управление българите запазват съюзни отношения с империята. Въпреки това, българите нямали възможност да се удържат в един толкова размирен район, атакуван почти непрекъснато от напиращите от Изток племена. По всяка вероятност в завещанието към синовете си кан Кубрат поискал разпръскването им и намирането на по-подходящи територии за заселване. Както се вижда и от логиката на последвалите събития, завещанието на великия кан няма нищо общо с легандата на Теофан за снопа пръчки и завещаното единство.

Казаното по-горе ни дава основание да направим извода, че създадената през лятото на 681 г. Дунавска България, след подписването на мирния договор с Византия, е продължение на Кубратовата Велика Стара България, а не начало на българската държавност. В противен случай трябва да приемем неубедителната теза, че право на историческо съществувяне имат само онези общества, които са получили признание от страна на Византия.

Визираната в “Именика” дата за началото на държавноста – 165 г., може да се приеме само условно като първа податка за дългия процес на държавообразуването, който завършва с формираната през 632 г. държава на кан Кубрат. Аспарух премества средището на сараката (дравнобългарско название за държава и войска) в западна посока, и пак според”Именика”, без да къса връзката с държавното обедениние на покойния си баща.

Вземайки под внимание тези данни, които са видими и лесно проверими, трябва да скъсаме с неоправдано подценяващото древната ни история становище, че началото на България е поставено през 681 г.