Преди години монтирах машини в малка африканска държава, бивша английска колония. Столицата им е нещо като Столипиново, ама с по-лоша инфраструктура, без канализация. В останалата част на страната живеят в колиби, ток и водоснабдяване не са помирисвали, а вали 6 месеца от годината и е страшна жега. Въпреки всичко са едни щастливи и усмихнати хора. Ако си там за малко, може да си помислиш, че правят мили очи на чужденеца, но като се поопознаеш с хората, откриваш, че те наистина са доволни от живота. При тях всяка година се случва малък напредък - училищен автобус покрай колибите, стадион, асфалт до летището и т. н. И те са радостни, смятат, че просперират и се подобрява положението им, което си е самата истина. Като се върнах, оцених това, което имаме като стандарт и природни дадености в нашата държава, разлика от небето до земята. И въпреки всичко, ние сме едни нещастни и деморализирани хора. Оттогава се питам защо е така и какъв е този наш манталитет да се сравняваме непрекъснато с тези, които са по-напред и това да ни депресира.