ПОЕЗИЯ

[Юрий Цветков]

+111111111111111111111111111111

[sachanev]

ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...


© Пеньо Пенев

[Владимир Владимиров-Влад]

МОЯТА УЧИТЕЛКА

Контейнерите за боклук до блока -
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори -
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се сторu
и я познах- познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът Божидар.

Не бе познала в мене ученика -
самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя – никой няма.
Пред прага – плик, кашончето встрани.

„Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях.“
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях. / автор - неизвестен /

[Румен Димитров]

Без време няма,има само време,
не спира,нито връща се назад.
За някой то си е банално бреме,
за други е небесна благодат.

Животът ни изтича като пясък,
а дните като изворна вода-
какво ни ползват суета и блясък,
тях хваща ги от времето ръжда.

Тече като пробита кофа,
но никой не налива в нея пак-
за всички нас това е катастрофа,
опитваш да е да спреш,но няма как.

Секунди и минути са стрелите,
с които времето от нас краде,
тревожим се че глупостта на дните
душите ни на търг ще продаде.

Легни,стани, храни се,огладнявай,
отивай и се връщай пак назад-
живота си без смисъл не оставяй!
това си е на лудите парад.

Зора и залез също се повтарят,
красиви са, но стават на рефрен
и чувствата ни в своя кръг затварят,
до миг във който ставаш отегчен.

А колко време трябва да се учим
и колко време ,за да разберем,
че от живота няма да получим,
ако не знаем как да му дадем!

Даниела Динкова

[Румен Димитров]

От памтивек – все нищо ново.
Под септемврийското небе
мъжете чистеха дворове,
жени простираха пране.

Добрата вест дойде по тъмно –
не беше блъф. И призори
на мама селото осъмна
със бели лястовици – три!

Като в черупката на орех
животът тихо бе се сврял –
с очи, поглеждали нагоре
само на празнична заря.

Душите, скрити под чембера
на траурното битие,
деляха мера според мера.
А мярата – око за две.

Но сякаш, че дочул повеля,
човекът брадвата си скри –
че беше хем Света неделя,
хем с бели лястовици! Три!

И всеки, същ Тома неверни,
повярва чак като видя.
Надеждата да не очерни
във девет възела я свря.

И не, че после гръм не падна
от същото това небе,
и не, че гарван не открадна
отгледаното с две ръце –

мъжете пак кадят с цигари,
жени простират пак пране
на път към село Манджилари.
А пътят – кал до колене.

Галена Воротинцева

[Румен Димитров]

Брей, голям дебил си бил,
ти, негоднико Април !
Вместо да ни стоплиш вече,
студ и дъждове довлече !
А, че шубата замина
в гардероба с нафталина,
виждам, никак ти не дреме !
Да оправяш пусто време !
Стига блещи се сърдито,
за гуляи на открито
стягай родната Природа,
че намъчи се Народа !!!

[Румен Димитров]

ЖИВОТЪТ снощи зверски се напи.
Със всички извинителни причини.
Tака поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повехнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
Животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - на вместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Камелия Кондова

[alex74]

Днес докато стягах Московича за новия пчеларски сезон и се почесвах чудейки се какъв български лаптоп,телефон,телевизор,ф� �тоапарат,мотор и автомобил да си взема,че да помогна на България ,ми дойдоха на ум няколко стихчета.
Посвещавам ги на родолюбеца,чаровника,смели я бизнесмен,човека ухаещ на восък и мед г-н МАТЕЕВ.



Ех, Матеев да ми беше дядо,
че да видите тогаз,
как със щракане на пръсти
чудеса ще правя аз.

Нямаше да ходя мръсен,уморен
а секретарка щеше да се грижи
за настроението ми, всеки ден.
А от восъка събран,
само пържоли щях да ям.

За Олигарх-дядо си мечтая
и ще забравя и за Рая.
Ама нали съм си от село аз,
продължавам да нагъвам хляб и праз.

Господ здраве да ни дава
на селяните като мен.
Друго утро се задава
ще дойде и наший ден.

Ех,Матеев да ми беше дядо....

[Светослав Точев]

Карам си колата,хвърлям поглед към нивята
де погледна се стеле рапицовото море.

Щом пристигам на пчелина и отварям си вратата
чудя се от де да мина,че налитат ми в главата.

Слагам си гащеризона шарен,заприличвам на Гагарин
със пушалка във ръка тръгвам,като на война.

Пускам пушек аз отпред,викам"всичко е на ред",
да ама не би цял рояк около мене се върти.

Ах,кога ли рапицата,ще узрей,да изчезнат тез злодеи
и да седна аз на мира,да изпия чаша бира.

[Румен Димитров]

КАК СЕ ПРАВИ СЛАДКО ОТ АКАЦИЯ

Стисна небето юмруци и после заплака,
смрежи окото си в цвят на кобалт,
плисна сърдито и висна внезапни ръкави,
чак до ленивия градски асфалт.
Май се разшета, оставил на мира за кратко,
шлейфа на новата цветна дъга,
за да приготви от дъжд и акации сладко -
шефът-сладкар си го бива в това.

Два чифта стъпки, задъхани по тротоара,
счупен в пороя сгъваем чадър,
стряхата от аромат под акация стара,
моето токче сред шепа чакъл.
Грапав и леко смутен смях, на ситни кристали,
твоите длани по мокрия ствол,
гроздове цвят, от проливния дъжд натежали
в дъхав, акациев, бял ореол.
Устни до устни и тръпка до шепот се сипва,
с жеста на моята дълга коса,
твоите мигли, припърхали мамещо близко,
буза в парфюма на майска вода.
Кипнали люляци, с погледи от любопитство,
празната улица клоква в реки,
гъстите клони, приведени толкова ниско,
че да не видим кога превали.

Май преброи след проливния дъжд по паважа,
всяко изронено бяло цветче.
Двеста цветчета за сладко му стигат, и даже,
с нас ако смята - сме двеста и две.

Радост Даскалова