Расова чистота

Човек често среща в литературата, пък и пчеларите, да говорят за чиста карника, чиста италианка и т.н. Първата асоцияция която човек би могъл да направи, когато чуе нещо подобно, е че пчелата от дадената раса винаги е била изолирана и предпазена от съешаване с други раси и че в родословието й няма представители на чужда раса, които биха „замърсили” генетичната й „чистота”, благодарение на което се е запазила нейната същност. Тук случая е по-скоро противоположния. Ако ставаше въпрос за домашно животно това не би било лишено от смисъл, но развъждането на пчелите има много малко общо с това на животните и растенията. Използваните при растенията и животните методи за развъждане не могат да бъдат използвани при пчелата (на първо място високата степен на инбридинг), поради подчертано вредния им ефект за постигането на напредък.

Какво означава „чиста раса” ? Самия термин предполага че би трябвало да съществува „образец” или „шаблон”, на който всички представители да отговарят. Но в света няма два еднакви индивида. Няма раса която да не проявява вариации на външните белези (вкл. цвят, размер на тялото, кубитален индекс и др.) . Прието е че представителите на една раса споделят само 50% от гените. Следователно чистотата може да се отнася на базата на сравнително малко белези, и то твърде условно.

Нека сега се спра на картата с хабитатите от които произхождат отделните раси.

Макар и картата да не е съвсем точна, от нея се вижда едно нещо – расите си граничат една със друга. Но дали е възможно подобно етническо деление както при хората? Дали е възможно в междуграничните райони само в рамките на 10 км отстояние да живеят две толкова различни пчелни раси и пчелите да се различават толкова една от друга? Еми естествено че това е невъзможно. Пчелите които живеят и от двете страни на подобна „гранична линия” едва ли биха се различавали по нещо. Тук границите са по-скоро условни отколкото действителни, защото пчелата не обръща никакво внимание на каквито и да било етнически граници и расови предразсъдъци създадени от човека. По пътя между центровете на две отделни раси (там където се намират типичните представители за всяка раса) съществуват милиарди междинни микропопулации. Разпространението на расите по-скоро би изглеждало като съвсем плавно преливане на един цвят в друг, подобно на дъга.

В природата няма „чиста раса” понеже пчелите постоянно си взаимодействат и разменят гени по между си. Дори и тези на островите в даден период от своето развитие са били в контакт с пчели от други раси. Дори и при тях няма постигната пълна униформеност, въпреки милиардите години липса на свеж генетичен материал. Никога пчелите от две различни части на острова няма да са идентични, проявявайки свои отличителни белези (подобно на диалектите на един език). Това е от жизненоважно значение за оцеляването на расата. РАЗНООБРАЗИТЕО Е ВАЖНО!!!!!

Повечето хора си мислят че ако една раса не е изолирана, тя няма как да се запази и непременно ще изчезне. Много хора си мислят че Италианката (лигурийската пчела- ligustica) е оцеляла единствено защото се намира на изолиран затворен полуостров, без контакт с други пчелни раси (или поне съвсем минимален). Наистина това е расата с най-малък естествен ареал на разпространение. Е, един полуостров не е чак толкова малка площ за съхранението на една раса, ще кажат повечето. Но не целият полуостров е бил неин дом. През 50-години на миналия век по време на едно от пътешествията си, когато обхожда Апенинския полуостров, брат Адам свидетелства че цялата област на юг от Рим е владение на пчелата от о. Сицилия (apis mellifera sicula). Същото важи и за източните и западните крайбрежни области на север. В северозападната и североизточните части не можело да се намерят нищо друго освен мелези – поради влиянието на Френската пчела от запад и Карника от изток , респективно.
Ето при такива условия Италианската пчела е оцеляла, или по-правилно е да кажа благодарение на тях. При толкова малка естествена популация едва ли е било възможно да се съхрани изобщо, ако не е било постоянното „вливане на свежа кръв”. Свидетелство за това са огромните вариации във белезите на самата раса.

Пчелата е много уязвима на инбридинг, в много по-голяма степен отколкото което и да е друго същество което познаваме. И Природата всячески се стреми да го избегне.Просто погледнете всички тези размножителни инстинкти:

- отдалечаването на роя от хралупата по време на роене

- отдалечаването на майката и търтеите на километри от кошера в търсене на партньори.

- оплождането на майката с няколко търтея (полиандрия) - нещо толкова мразено от пчеловъдите и заклеймявано в литературата.

- отглеждането на огромен брой маточници по време на роене, при положение че само няколко от тях ще застанат начело на колония (има основателни доказателства, които ни карат да вярваме че пчелите по-скоро „избират” бъдещата си майка по качества; най-добрата, вместо първата срещната)




Тези четири особености при размножаването на пчелите са в основата на нейната същност. Те я предпазват от вредните въздействия на инбридинга. Диплоидните търтеи са най-малкия проблем при инбридинг. По-сериозния е смущението на функциите във семейството, в резултат от обеднения генетичен басейн на расата, известно като генетична ерозия.