"Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мен децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата повърхност на Земята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх... Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол, сам и далечен."
Това написва големия Людмил Янков, ден преди да падне от вр. Камилата и да ни напусне завинаги.