Адаптивност

При всички форми на живот, околната среда играе определена роля в развитието на наследствените характеристики на индивида. Ако просто погледнете животинския и растителния свят , това ще бъде достатъчно да разберете че това е така. Колкото много и да си приличат външно, няма два индивида от едно семейство, които са напълно идентични. Дори при саморазмножаващите се растения или животни, които макар и да се възпроизвеждат чрез клетъчно деление и генетично са напълно идентични, околната среда има съществена роля върху техния растеж и развитие. Всякакви индивидуални различия , обаче, настъпват в рамките на определени граници, установени от техните наследствени черти.

Но как всъщност пчелата се вписва в този общ шаблон? Всички знаем че целия процес на развитие от яйце до възрастен индивид (независимо дали е работничка, майка или търтей) се извършва във среда, която е обект на минимални колебания на температура и влажност. Това важи и за хранителния режим, понеже пчелите имат способността да приспособяват по редица начини площта от пило и скоростта на консумация на храната спрямо наличното количеството запаси. Пълното отсъствие на храна означава смърт за цялото семейство.

Със света извън семейството, майката и търтеите , обикновено имат досег само по времето на съешаване, и то само когато времето е благоприятно. Единствено пчелата-работничка трябва да се бори понякога с неблагоприятна среда. Но тук и дума не може да става за придобиването и предаването на каквато и да е специфична черта. Поради кратката продължителност на живота при пчелата работничка , която се ражда и живее по различно време през годината, изключва всяка възможност за постоянна генетична адаптация към определена локална околна среда ( което е всъщност определението за аклиматизация).

Обаче, въпреки това че пчелата е толкова твърде изолирана и независима от околната среда, тя е способна да се адаптира ( не да се аклиматизира, както е при растенията) към дадените условия в смисъла на естествения подбор „ по-добрия оцелява”. Но този вид адаптивност се постига само след много продължителен период от време. Тя не може да се приспособи в рамките на кратък период от време към дадени нови условия. Ярък пример за това е изключително плодовита пчела (напр. светло-жълтата италианка като цяло ), която превръща всичките си медови запаси във пило и след това достига до състояние на глад при спиране на нектороотделянето през Август. В подобни на този случаи резултатът е евентуалното изчезване на линията, докато в случаите на не толкова фрапантни дефекти има наличие на непрекъснато отстраняване на неподходящите индивиди. Благодарение на тази естествена селекция, продължила в течение на хиляди години , Природата ни е предоставила ценни екотипове пчели за развъдни цели, които някога са се намирали в отдалечени долини и планински области (в Азия и Африка все още има такива места), в допълнение към географски отделните раси.

Често се среща схващането, че пчела която е живяла хиляди години в определен регион, се е „аклиматизирала” напълно (правилния термин адаприрана) към околната среда, и по необходимост би трябвало да е най-подходящата пчела за успешно пчеларстване за този регион, това не винаги е така.
Все пак не трябва да забравяме, че Природата никога не селектира за производителност. Има много примери взети от практиката, където пчела формирала се при напълно различна околна среда, може да се представи далеч по-добре от местните пчели. Например, Кипърската пчела въпреки че произхожда от суб-тропиците, където няма зима и климатът е сух през голяма част от годината, е известна с това че е по-зимоустойчива от която и да е друга пчела. Дори при полярните ширини, тя презимува много-по успешно от местните пчели.

Пчелите наистина се адаптират към тяхната околна среда след дълги периоди от време, но те не се аклиматизират, както често погрешно се предполага.

Някога са се възлагали големи надежди на Египетската пчела – Apis m. lamarckii (старото й име е A.m. fasciata), че ще успее да се аклиматизира към условията в централна Европа (Германия) и да бъде използвана от обикновения пчелар. Но тези предположения, както по-късно става ясно, очевидно са били грешни. Тъй като в родината й няма зима и климатът е мек, тя е оставена да се развива през цялата година, и очевидно с течение на времето е изгубила (или не е придобила) способността си да образува „зимно кълбо”. В продължение на десетилетия са се правели опити, тази раса някак си да бъде пригодена към европейския климат, но отглеждана в чисто състояние, зимните загуби били големи (при липса на зимно кълбо и продължаване на отглеждането на пило не можем и да очакваме друго), а презимуването й на открито – невъзможно. Кръстосани , обаче, Египетските пчели нямали такива трудности в презимуването и успешно формирали кълбо – при F1 майките оставали активни, но яйцата били изяждани и до отглеждане на пило не се стигало, а при F2 дори и този дефект липсвал.
При тези опити, обаче, едно нещо станало ясно – за успешно презимуване не било нужно ВСИЧКИ търтеи, с които Египетската майка е оплодена да бъдат от друга раса – дори наличието на ЕДИН търтей с различни гени измежду останалите чистокръвни египетски бил достатъчен за да може семейството да образува адекватно зимно кълбо. – В това всъщност се корени адаптивността на пчелите – в разнообразието. На колкото по-разнообразни задачи са способни отделните членове на едно пчелно общество (семейство), толкова е по-малка вероятността, то да срещне ситуация за която не е подготвено.

Адаптацията при пчелите има още едно измерение – постепенното проникване и обмен на гени между различните раси. Тъй като околната среда в която живее пчелата е в постоянна промяна – климат, флора, почва, то и пчелата постепенно се променя заедно с нея, постоянно се адаптира към нея – това е процес, който никога не приключва. „Човек не може да се изкъпе в една и съща река два пъти”- казвали гърците. С промяната на климата в даден регион (да речем с годините става по-топъл, както е при нас), семействата, по-пригодени към този климат ще имат по-голям шанс да предадат гените си по време на размножителния период (те са по-конкурентно способни, способни да отгледат повече и по-силни търтеи). По този начин, в нашия случай южните пчели (свикнали да се справят с по-горещ и сух климат) ще имат по-голямо въздействие към местната популация от северните (без значение дали са различни раси или не).

Пчела която няма възможност по някакъв начин да се промени – рано или късно ще загине, както застоялата вода губи блясъка си след време.
Един такъв пример е пчелата от о. Крит (Apis m. adami), която само допреди 30 г. все още е съществувала. Сблъсъка й с трахейния акар (acapis woodi) , довежда до нейното пълно изчезване, поради липсата на(или поне твърде ограничен) селекционен натиск /обмен на гени. Ако не е било водното препятствие, предотвратяващо всякакво общение с пчели от други раси/други популации, то пчелата би имала достатъчно време да вземе гените, нужни за нейното оцеляване.

Пчелата, както всичко останало е част от околната среда в която живее. И въпреки че тя не се „аклиматизира” така както го правят растенията, Природата все пак е предоставила своите начини, с които тя да „придобива” качествата нужни й за нейното оцеляване, в постоянно променящата се среда. Наистина трудно ще открием пчела, чийто качества/недостатъци не са отражение на средата в която се е формирала.