ПОЕЗИЯ

[Румен Димитров]

Не видях такава тема, а тая вечер съм нещо поетично настроен и затова пускам!

Първо това което замина по каналния ред...не по моя вина....и после други:

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не зарастет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.

Нет, весь я не умру — душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит —
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.

Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгус, и друг степей калмык.

И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждал,
Что в мой жестокий век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.

Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Галена Воротинцева
Мимолетно пролетно

Пролет e. Бухна и цвят, и коприва.
Скърца от зимата спомен за студ.
Малко отнесен и малко наивен,
ставаш щастлив като селския луд.

И пощуряваш под вишневи облаци,
с гола душа се накисваш в гъмжилото –
като пчелите по памет, потомствено
водиш борба за меда и за жилото.

Стичаш се волно надолу с капчуците,
после си свиркаш за теча във джоба,
с мисъл: Дано да се случи при внуците
да поомекне човешката злоба.

И търсиш по пътя нишани от сборища –
щом вятър в главите на младите свири,
света ще го тикат по стръмни нагорнища
пак лудите, лудите! – те да са живи!

Но късите пролети стават на рани.
Преглътнали всичките песни излишни,
след китната лудост варим на казана
ракия от най - белоцветните вишни.

[Владимир Владимиров-Влад]

Булат Окуджава, една молитва достойна за сутрешно събуждане

Молитва Франсуа Вийона

Пока земля ещё вертится,
Пока ещё ярок свет,
Господи, дай же ты каждому
Чего у него нет:
Умному дай голову,
Трусливому дай коня,
Дай счастливому денег
И не забудь про меня.

Пока земля ещё вертится, -
Господи, твоя власть! -
Дай рвущемуся к власти
Навластвоваться всласть.
Дай передышку щедрому
Хоть до исхода дня,
Каину дай раскаянье
И не забудь про меня.

Я знаю - ты всё умеешь,
Я верую в мудрость твою,
Как верит солдат убитый,
Что он прживает в раю.
Как верит каждое ухо
Тихим речам твоим,
Как веруем и мы сами,
Не ведая, что творим.

Господи, мой боже,
Зеленоглазый мой!
Пока земля еще вертится
И это ей странно самой,
Пока еще хватает
Времени и огня,
Дай же ты всем понемногу
И не забудь про меня.
Дай же ты всем понемногу
И не забудь про меня.

[Владимир Владимиров-Влад]

ЗЕМЯ
Никола Вапцаров

Тази земя,

по която тъпча сега,

тази земя,

която пролетен вятър пробужда,

тази земя – не е моя земя,

тази земя,

простете, е чужда.

Сутрин тръгвам.

Фабричният път

го задръства

с рубашки

безброя.

Ние сме слети с сърцето,

с умът,

но... земята не чувствам моя.

Над мойта земя

напролет

лъчите

шуртят,

гърмят водопади

от слънце

над мойта

земя.

Ти чувстваш дълбоко

сърцето на земната гръд

и виждаш как с скокове

раснат безбройни цветя.



Над мойта земя

в небето

опира

Пирин.

И мурите в буря

илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е

толкоз просторен и син,

а още надоле

е светлия бряг на Егея.

Спомням си само.

И ето нахлува кръвта

във сърцето, което

топи се от някаква нежност...

Моя страна! Моя прекрасна страна!...

Поена със кръв

и разлюляна

в метежи.

По Беласица телени мрежи...

[Румен Димитров]

Ники Комедвенска - по нещичко за всеки
А аз си мечтая за змей...

Животът е толкова цивилизован,
че с радост върви го живей -
удобства домашни и техники нови...
А аз си мечтая за змей.

И сутрин, додето си пия кафето,
полуфабрикатът си ври,
прескачам през девет земи, та в десета -
във дън тилилейски гори.

Дори не желая да бъда принцеса
в палата на някой Кашчей,
а просто момиче, далече от стреса
в гората на кой да е змей.

Корава постеля... тъкани завивки
със дъх на пелин и небе...
И сутрин денят да ме буди с усмивка,
а не със горчиво кафе.

Крещи телефонът, но все ми е тая.
Дотегна ми тоя хомот
цивилизован. За змей си мечтая!
... и дън тилилейски живот.

[N-2]

... и вдън тилилейски живот.

Би трябвало да е вдън.

[Румен Димитров]

...чуждо е и не смеем да го барам...така както е...

[N-2]

Пусни нещо твое.

[Владо-Gillan]

И когато цъфнат теменугите и работите тръгне зле,
еби им майката на другите и гледай ти да си добре.
Да збъркаш е съвсем човешко,човек понякога греши,
но често пъти малка грешка голямо щастие руши.
И ако някой дръзне да нагази под родното небе,
един балкански КУР му стига,та майката да му ебе.
"Пеньо Пенев"

[N-2]

Владо го е барал. wink;

[Румен Димитров]

хехехе....бАрал или барАл ?

ето и още....немам мои, а и мене са ми малко гънките...аку не вервате питайте успешните бизнесмени...зарди тех пущих темата и първата творба на Пушкин wink;

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Субсидирано от Европа


Понеже съм отвсякъде кутсуз
и все ми е финансово кахърно,
реших, че в Европейския съюз
на бял човек и аз ще се обърна.

Изтеглих заем, после взех и друг,
обух на дядо старите цървули,
оставих си жената без съпруг -
деня-нощя опъвах като муле.

Насях бадеми... Лешници до тях...
Молби подадох, както правят всички.
С едничката надежда заживях -
да дойдат европейските парички.

Но вместо тях в един работен ден,
додето пълнех водната цистерна
(Европата се сетила за мен),
пристигнаха едни мъже във черно.

Отрязаха ме, значи, като поп -
неправомерно бил съм кандидатствал.
От банката ме погнаха до гроб.
Дотука със субсидиите! Баста!

Като ви казвам, че не ми върви!...
Дори и в миша дупка да се скрия,
наместо европейските пари,
затънал съм във дългове до шия.

Градината ми стана като Рай -
трънаци бол и все екологични,
и аз сред тях, облечен със ... познай! -
смокиново листо за по-прилично.

Обаче ми омръзна тоя срам...
И мисля си с една балканска сопа
да хвана вече пътя за натам,
където почва пъпът на Европа.

Ники Комедвенска

[Юрий Цветков]

+111111111111111111111111111111
cash; cash; cash; cash; cash;

[sachanev]

ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...


© Пеньо Пенев

[Владимир Владимиров-Влад]

МОЯТА УЧИТЕЛКА

Контейнерите за боклук до блока -
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори -
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се сторu
и я познах- познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът Божидар.

Не бе познала в мене ученика -
самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя – никой няма.
Пред прага – плик, кашончето встрани.

„Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях.“
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях. / автор - неизвестен /

[Румен Димитров]

Без време няма,има само време,
не спира,нито връща се назад.
За някой то си е банално бреме,
за други е небесна благодат.

Животът ни изтича като пясък,
а дните като изворна вода-
какво ни ползват суета и блясък,
тях хваща ги от времето ръжда.

Тече като пробита кофа,
но никой не налива в нея пак-
за всички нас това е катастрофа,
опитваш да е да спреш,но няма как.

Секунди и минути са стрелите,
с които времето от нас краде,
тревожим се че глупостта на дните
душите ни на търг ще продаде.

Легни,стани, храни се,огладнявай,
отивай и се връщай пак назад-
живота си без смисъл не оставяй!
това си е на лудите парад.

Зора и залез също се повтарят,
красиви са, но стават на рефрен
и чувствата ни в своя кръг затварят,
до миг във който ставаш отегчен.

А колко време трябва да се учим
и колко време ,за да разберем,
че от живота няма да получим,
ако не знаем как да му дадем!

Даниела Динкова

[Румен Димитров]

От памтивек – все нищо ново.
Под септемврийското небе
мъжете чистеха дворове,
жени простираха пране.

Добрата вест дойде по тъмно –
не беше блъф. И призори
на мама селото осъмна
със бели лястовици – три!

Като в черупката на орех
животът тихо бе се сврял –
с очи, поглеждали нагоре
само на празнична заря.

Душите, скрити под чембера
на траурното битие,
деляха мера според мера.
А мярата – око за две.

Но сякаш, че дочул повеля,
човекът брадвата си скри –
че беше хем Света неделя,
хем с бели лястовици! Три!

И всеки, същ Тома неверни,
повярва чак като видя.
Надеждата да не очерни
във девет възела я свря.

И не, че после гръм не падна
от същото това небе,
и не, че гарван не открадна
отгледаното с две ръце –

мъжете пак кадят с цигари,
жени простират пак пране
на път към село Манджилари.
А пътят – кал до колене.

Галена Воротинцева

[Румен Димитров]

Брей, голям дебил си бил,
ти, негоднико Април !
Вместо да ни стоплиш вече,
студ и дъждове довлече !
А, че шубата замина
в гардероба с нафталина,
виждам, никак ти не дреме !
Да оправяш пусто време !
Стига блещи се сърдито,
за гуляи на открито
стягай родната Природа,
че намъчи се Народа !!!

[Румен Димитров]

ЖИВОТЪТ снощи зверски се напи.
Със всички извинителни причини.
Tака поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повехнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
Животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - на вместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Камелия Кондова

[alex74]

Днес докато стягах Московича за новия пчеларски сезон и се почесвах чудейки се какъв български лаптоп,телефон,телевизор,ф� �тоапарат,мотор и автомобил да си взема,че да помогна на България ,ми дойдоха на ум няколко стихчета.
Посвещавам ги на родолюбеца,чаровника,смели я бизнесмен,човека ухаещ на восък и мед г-н МАТЕЕВ.



Ех, Матеев да ми беше дядо,
че да видите тогаз,
как със щракане на пръсти
чудеса ще правя аз.

Нямаше да ходя мръсен,уморен
а секретарка щеше да се грижи
за настроението ми, всеки ден.
А от восъка събран,
само пържоли щях да ям.

За Олигарх-дядо си мечтая
и ще забравя и за Рая.
Ама нали съм си от село аз,
продължавам да нагъвам хляб и праз.

Господ здраве да ни дава
на селяните като мен.
Друго утро се задава
ще дойде и наший ден.

Ех,Матеев да ми беше дядо....

[Светослав Точев]

Карам си колата,хвърлям поглед към нивята
де погледна се стеле рапицовото море.

Щом пристигам на пчелина и отварям си вратата
чудя се от де да мина,че налитат ми в главата.

Слагам си гащеризона шарен,заприличвам на Гагарин
със пушалка във ръка тръгвам,като на война.

Пускам пушек аз отпред,викам"всичко е на ред",
да ама не би цял рояк около мене се върти.

Ах,кога ли рапицата,ще узрей,да изчезнат тез злодеи
и да седна аз на мира,да изпия чаша бира.

[Румен Димитров]

КАК СЕ ПРАВИ СЛАДКО ОТ АКАЦИЯ

Стисна небето юмруци и после заплака,
смрежи окото си в цвят на кобалт,
плисна сърдито и висна внезапни ръкави,
чак до ленивия градски асфалт.
Май се разшета, оставил на мира за кратко,
шлейфа на новата цветна дъга,
за да приготви от дъжд и акации сладко -
шефът-сладкар си го бива в това.

Два чифта стъпки, задъхани по тротоара,
счупен в пороя сгъваем чадър,
стряхата от аромат под акация стара,
моето токче сред шепа чакъл.
Грапав и леко смутен смях, на ситни кристали,
твоите длани по мокрия ствол,
гроздове цвят, от проливния дъжд натежали
в дъхав, акациев, бял ореол.
Устни до устни и тръпка до шепот се сипва,
с жеста на моята дълга коса,
твоите мигли, припърхали мамещо близко,
буза в парфюма на майска вода.
Кипнали люляци, с погледи от любопитство,
празната улица клоква в реки,
гъстите клони, приведени толкова ниско,
че да не видим кога превали.

Май преброи след проливния дъжд по паважа,
всяко изронено бяло цветче.
Двеста цветчета за сладко му стигат, и даже,
с нас ако смята - сме двеста и две.

Радост Даскалова

[Румен Димитров]

Усмивката

Една усмивка и цъфнаха бадемите веднага,
засмукаха пчелите розов цвят.
Една усмивка само -
и вече друг е тоя свят.
Една усмивка -
и до болка синьо е небето,
гушат се една във друга планините
и въздухът е опиянен.
Една усмивка -
и не ми трябва нищо друго;
една усмивка стигна,
за да е цялата вселена в мен.

Дора Габе

[Sandokan]

Преди 20-тина тодини се запознах с една невероятна жена,
която по времето на Пеньо Пенев е работила в историческия музей в Димитровград и лично го е познавала.
Пеньо Пенев е бил приятел с уредника на музея и често са сядали да се почерпят там, а самият той неведнъж е оставал да пренощува и са го заварвали сутринта на другия ден. Казваше, че обичал да пие “мастичка”, и като си пийнел започвал яко да псува и да говори без много да се съобразява с това, че приказките му не биха се харесали на определени “другари”.
И не пропускал да рецитира любимия си стих:

Когато цъфнат теменугите
и блесне синьото небе,
еби им мамата на другите
и гледай Ти да си добре!

Веднъж я попитах сигурна ли е, че текста е бил точно такъв, защото нещо не ми харесваше израза “блесне синьото небе”. Как така да блесне? Може ли да се каже така?
А тя ми отвърна простичко:
- Откъде да знам. Той така го казваше!

Това е.

[syzi]

Ако решиш да уловиш мига,
то по-добре не се бави,
не се повтаря нищо на света,
не се повтарям аз и ти.

Не стига никога един живот,
за всички истински неща,
да преживеем болка от любов,
и да забравим след това.

Не питай своето сърце,
дали да бъдеш или не,
вземи мига такъв, какъвто е,
накарай времето да спре.

Мига случайно ако уловиш,
дори да бъде закъснял,
знай този свят не ще го промениш,
но ще си истински живял!
Александър Петров

[N-2]

На кладбище, А. С. Пушкин

На кладбище ветер свищет
В сорокоградусный мороз.
На кладбище нищий дрисщет
Ведь его пробрал понос.
Вдруг из гроба вылезает
Ведь ободристаний скелет:
- Как ты смел в такую пору
Обосрать мою кантору?!!!
Нищий долго извинялся,
Жопку пальцем затыкал,
Но понос не унимался
Через уши вытекал...

Превод :

вариант 1

На гробището

Свисти на горбището вятър.
Среднощен мраз, студът пулсира...
Клечи на гробището просяк,
внезапна нужда го посира...

Излиза от земята скелет:
- Кой ака в моята квартира?
Как можеш във такова време
да дрискаш дявол да го вземе!

А просякът се извинил
и пръста в задника забил,
но нуждата уви не спрял
и всичко взел, че доосрал...


вариант 2

На гробището вятър вие
и всичко пука се от студ,
и просяк тихичко се крие -
сере, на времето на пук.

Излиза мъртвия от гроба:
- Как смееш! Тук живеят хора! -
потропва скелет в тъмна доба.
- Ти акаш в моята кантора!

А просякът се извинил,
сам пръста в дупето забил,
но нуждата уви не спрял,
от всички дупки се посрал...

[Владимир Владимиров-Влад]

Ах какой то переводчик
он засралсья в каждом стихе
нас обманивал он дважды
и наконец все тише, тише.

:D :D :D

[N-2]

:D :D :D
Свободен превод, по смисъл.

[Владимир Владимиров-Влад]

:D :D :D
Свободен превод, по смисъл.То смисъла е ясен - да не ни се случва. Нито на нас, нито на пчеличките ! :D

[jordanov]

http://s24.postimg.org/edrhfx881/P1030001.jpg (http://postimg.org/image/edrhfx881/)

[jordanov]

Ако сме приключили месеца, да минаваме към следващия.

http://s23.postimg.org/lo490s34n/P1030012.jpg (http://postimg.org/image/lo490s34n/)

[Владимир Владимиров-Влад]

ВЪВ КОШЕРА НА МИСЛИТЕ
Георги Ивчев

Във кошера на мислите
е влязъл търтей ...
Приятелю,не се озъртай !
Какъв ти търтей ?
Съмнението е това
в кошероподобната глава .
И то сега със страшна жажда
меда на мислите изяжда.
Все пак утеха за духовния елит е ,
че се роят на мисълта пчелите .
Не е , не е чак толкоз лошо
на раменете си да носиш кошер,
макар че не един пчелар заклет
пребърква кошера за мед.
Виж-сатириците са лесни ...
Ами да !
Ни жилото им искат, ни меда .
Не щат от кошера им даже восък ...
Ей ,затова е хуморът ни плосък.

[Румен Димитров]

Като автор на темата, смятам последната публикация на Влад за заключително/обобщаваща и ползвам правото си за заключване на темата!

....ако някой има претенции, да си отвори собствена такава!!!

Благодаря на участниците в темата за споделените мигове!